Антон Чипев  Виена (1):  Спомени – Защо няма написана история за
единственото българско задгранично правителство   >>

Антон Чипев  Виена (2):  Спомени и размишления

А.) В какво израснах да вярвам. Б.) Размътени води – заприщени пътища.
В.) Логична и исторически последователна постъпка

Драги Здравко,

Както ти обещах, искам сега да споделя някои спомени и размишления относно преживяното в Австрия и Германия през времето от септември 1944 г. до края на войната – и докато напуснах Европа през 1952 г. Но нека преди това да хвърлим поглед и по-назад.

А.) В какво израснах да вярвам.

Случи се, че наскоро прочетох книгата “Безсъници” на починалия през 1989 г. Стефан Попов, публикувана през 1992 г. в София. Роден в 1906 г., той като дете и юноша е бил свидетел на първите три войни за национално обединение, както и на двете последвали “национални катастрофи”. След това, като студент и млад мъж, дълго е търсил пътя по който най-добре да допринесе за преодоляване на последиците от тези катастрофи, за напредъка на нашия народ и за постигането на същите идеали за които се бяха борили и воювали поколенията преди него.

Стана ми тогава ясно, чe 15 години по-късно, и аз израснах в семейство пълно с запасни офицери и участници в три войни, с роднини от Македония и Тракия, с разговори за “съюзници разбойници”, заграбена Добруджа, злобата към нас на Клемансо и несправедливостите на Ньойския (и Версайски) мирни договори, за Венизелос, Титулеску и “Балканския Съюз” който ни обкръжаваше. Слушах и за кървавата руска революция, за съдбата на хиляди бегълци от “червения терор” дошли в България, за съдбоносните борби в европейски държави (Германия, Полша, Австрия, Унгария) за отблъскване на комунистически нападения, вътрешни и отвън, целещи насилствено заграбване на властта (не успявайки никъде по законен и мирен път). – Чувах и за минали и текущи “събития” в България – за бунтове срещу властите и Царя, за “дружбашите”, които се готвели да ни вкарат в “Кралството на сърби, хървати и словенци” и да се отрекат от Македония, сега “Южна Сърбия” където преследват (“по-лошо и от турско”) тези които се наричат българи, за “светлата дата” 9-и юни, когато царски офицери и Александър Цанков ни спасяват от тези предатели, за атентата на Света Неделя, за сражения с комунистически чети въоръжавани от СССР и водени от изменници-българи – Чудно ли е, че израснах с убеждението, че както освобождението на поробени български земи чрез “ревизия” на мирните договори от 1919 г. и обединението на всички в една държава – така и отблъскването на злокобния болшевишки напън срещу свободна и културна Европа – са заветни цели и идеали за които трябва да се бори всеки достоен българин.  Признавам си също  че за мене, юношата-гимназист, надеждите за бъдещето и успеха на България, за спасение от болшевишката угроза, за отменяне на мирните договори, за обединението на всички българи се крепяха най-много на нашите съюзници от световната война. Затова най-доброто което се случи през тези години беше възхода на национал-социализма (който ме привличаше и с идеята че социална справедливост и напредък са възможни и без да възприемаш марксизма), поражението на комунизма в Германия и нейното възвръщане като европейска велика сила. И аз очаквах от всеки български общественик и държавник – начело с Царя ни – да споделя същите надежди и да действува в същата насока – като истински патриот да бъде недвусмислено (ако и понякога дискретно) съюзник на “ревизионистките” и антиболшевишки сили в Европа.

Б.) Размътени води – заприщени пътища.

Но когато станах на възраст постепенно да разсъждавам “политически”, да правя оценки, да избирам път напред, както е естествено в “нормално” свободно общество, видях да става преврата на 19-и май 1934 г. – и всичко чудновато се обърка: Български офицери – същите които направиха славния 9-юни – сега, ми се каза, действуват против Царя, против всички и всякакви политически партии, против македонските организации, в полза на приятелство с Белград и на по-близки връзки с комунистите и с Съветския Съюз, въвеждат цензура и държавни “информационни” ведомства, готвят фашистко “корпоративно” устройство на системата на управление. Скоро Негово Величество реагира, но не с възстановяване на конституционния ред, а с укази назначаващи ту малко известни генерали, ту “безпартийни” и бивши политици, дипломати, професори, бивши свои адютанти и съветници, за министър-председатели и министри, с закони нареждащи да избираме “безпартийно” общински съвети, после и Народно Събрание, където в резултат уж “безпартийно” разискваха и гласуваха и десетки познати от преди, сега уж бивши партийни политици. Близо десет години минаха докато прочета че туй било и се наричало “личен режим” на Борис Трети. Партии не биваше да има – за това пък се чуваше – всичко по-скоро скришно, даже тайнствено и често “уж” – че имало “движения”, “кръжоци”, “съюзи”, а легионери, бранници и ратници зовяха младите хора да работят с тях. Какъв абсурд! Резултата? Прочети в спомените на 15 години по-възрастния Стефан Попов как той, обезкуражен от своята “елитарна изолираност” като основател и ръководител на кръжока “Млада България”, става ратник – и през 1938 редактира органа им “Пролом” (докато съидейника му Никола Минков става легионер) – но скоро стига до “убеждението че пътищата на общественото прераждане у нас са заприщени от режим който направо игнорира обществения характер на всяка власт” (и през 1939 г. напуска България за да стане ръководител на Германо-българската стопанска камара и после аташе по печата на българската легация в Берлин). – А пък аз, 20-годишния, в тази впоследствие добре документирана, но тогава за мен непрогледна обстановка, най-напред симпатизирах на Българския Младежки Съюз Отец Паисий, а на легионерите гледах като “студентско” дружество, което като че ли все търсеше някой о.з. генерал да му стане водач. После помислих че държавната младежка организация Бранник може да “се развие” като дясно политическо движение – и, разочарован, накрай реших (лятото на 1943), че ратниците на проф. Асен Кантарджиев изглеждат като сравнително най-праволинейната и сериозна организация, в която да бъда активен и да допринеса за успеха на каузата в която вярвах. Това е което доведе (както и стечение на обстоятелства) в първите дни на септември 1944 г. да се намеря в Виена и да бъда там сътрудник на проф. Кантарджиев в задграничното Българско Национална Правителство на проф. Ал. Цанков. – Всичко до тук – дълго, но неизбежно, защото исках първо да “се изповядам”.

Зная, разбира се, че не всички българи са споделяли възгледите и идеалите на средата и на семейството към което принадлежах. Но именно поради това – и защото става дума за идеи и събития от сега преди 60 и повече години – заключих че трябва да погледнем още няколко поколения назад. Само така можем да си дадем сметка, че “Виенското правителство 1944-45” представляваше логична и исторически последователна постъпка, поредно звено във веригата от усилия които поколения родолюбиви българи положиха – още от времето на Възраждането и Берлинския договор – а след 9-и септември 1944 г. продължиха в изгнание, и после из свободния свят – за постигането на свой заветен идеал – обединението на всички части от българската нация в една обща българска държава – независима, суверенна и свободна – нито руска, нито “царска” губерния, нито съветска република. Ни повече, ни по-малко. – И като погледнем състава на Виенското правителство, наистина виждаме там представени онези (скрито партийно-политически) организации в България, които историците отвън определят като “националистическата опозиция” (The Nationalist Opposition) през време на Втората Световна Война. (Вж. “Bulgaria during the Second World War”, Marshall Lee Miller, Stanford University Press 1975.)

1.) За безнадеждното военно положение. Лесно е, за прекаралите 1944 г. година в “германското пространство” на югоизточна Европа, сега “ретроспективно” да описват военното положение като безизходно. Истината е, че много от хората там не бяха готови да изоставят всяка надежда и през лятото и есента на 1944 г. още вярваха че може да има обрат (поне до началото на 1945 г. – неуспеха на офанзивата в Ардените и на ракетите V-2 и пробива на русите през река Одер към Берлин). По-късно след края на войната стана модно авторите да наблягат как те самите са били по-умни и са знаели по-добре, за разлика от останалите наивници. Може и да е било така. Аз пък вярвам, че етоса на един свободен народ (и на свободния човек) не изключва повеля да се бориш даже ако положението изглежда безнадеждно. За пример да си спомним как се държаха сърбите и през 1914 и през 1941 г. – и колко това допринесе за уважението и симпатиите към тях в западна Европа и по света.

2.) За напускането на България. Смятам че никой гражданин който по това време е потърсил и намерил начин да напусне България няма нужда да се оправдава, че не е приел като неизбежност да бъде унижаван, измъчван или дори, както скоро се разбра, един от 10,000-те убити без присъда или 2,700-те жертви на “народните” съдилища (каквато щеше да бъде съдбата им ако бяха останали в България). При наличното военно положение е било естествено да се търси съдействие от германските съюзници, чрез всяка достъпна инстанция и връзка. Напротив, странно е и трудно обяснимо, защо хиляди други очевидно застрашени хора от елита на държавата и на обществото ни тогава не се решиха на време и даже не опитаха да се спасят! Знаем от примери, че при това не е било необходимо друг да ги “довежда” – като изключим семейно най-близките (Как е напуснало семейството на Кантарджиев е описано в сп.”Ек” на Агенцията за Българите в Чужбина, бр.1-2000).

3.) Учредяването на правителството. По всичко изглежда че само Ал. Цанков, най-известният политик и бъдещ министър-председател, е бил сондиран относно евентуално задгранично правителство преди да напусне България. По моите спомени, Кантарджиев е бил уведомен за проекта и негово участие когато е бил на път от Скопие (там мобилизиран в българската армия от април 1944 г.) за Виена, където пристига на 11-и септември. Независимо от този въпрос, аз считам че веднъж напуснали България (повечето с германска помощ) и пристигнали на место, никой от поканените не е имал друг избор освен да се съгласи с формирането на “задгранично” правителство и да приеме да участвува в него. Знае се добре, че и Ал. Цанков като лидер но своето “движение” и Кантарджиев като водач на ратниците (РНБ) години наред, в България и пред германските съюзници, бяха критикували политиката на Цар Борис и неговите правителства като “двулична” и “нерешителна” – не-достатъчно дейна в подкрепа на Германия – и заради това в ущърб на българските национални интереси. Същото сигурно важи за Христо Статев, а вероятно и за представляващия Легиона министър, полк. Иван Рогозаров (макар че аз до тогава не бях чувал за него нито изобщо, нито като “легионер”). Официално водач на Легиона по това време беше (след бившия министър на войната на Цар Борис, ген. Христо Луков, убит през 1943 г., и предишния водач от студентски години Иван Дочев) генерал о.з. Никола Жеков, тогава в Германия, но на близо 80 години и болен. Иван Дочев също е бил в Виена, поне за известно време, и в документите от немската федерална архива които ти ми прати фигурира като “министерски съветник” при Хр. Статев. (Не мога да се изказвам за странното и кратко участие като министър без портфейл на полковник от г.щ. Никола Костов, за когото чухме че в България е бил “шеф на военното разузнаване”). Важното е, както казах, че никой от политиците не е могъл да се отрече от позицията заета от години – именно че те и хората им са истинските приятели и съюзници на Германия – и сега да откаже да се включи в задгранично Национално Правителство.

Но имаше едновременно силен и “шумен” натиск от страна на организираните българи националисти и антикомунисти тогава в Австрия и Германия, настояващ да се създаде българско “национално правителство” – за да бъдем и ние наред с подобните правителства които се създаваха тогава от румънци, унгарци, хървати, словаци, та и сърбите начело с бившия премиер генерал Недич. В това отношение е известно, например, че между 1940 и 1945 г. всред българските студенти в Германия и Австрия, а и тези в Бърно, Прага и Братислава, легионерите са били многобройни и много добре организирани. Даже и “Бранник” през 1942 и 1943 г. активно вербуваше и организираше студентски групировки (за което имаше дори специален отговорник в състава на легацията ни в Берлин). А нека да не се подаваме и на една друга “мода” – да се премълчава факта че 9-и септември е бил не-популярен и поради това че доведе армията ни да воюва срещу Германия, в съюз и с Титовци, след като и пушка не пукна срещу навлизащите руснаци – и че много български офицери и войници, помнещи положени клетви за верност, не се гордееха със станалото. Много ли българи мислиш са били недоволни или са се засрамили, когато са научили че е образувано задгранично българско национално правителство? Аз вярвам обратното.

4.) 40.000 българи в Германия и Австрия!  Но трябва да припомним и един капитален, но съвсем пренебрегван факт: а именно, че когато дни преди 9-и септември 1944 г. България обяви война и започна активно да воюва срещу Германия, там и в Австрия се намериха близо 40.000 български граждани: Не само многобройни студенти и работници, но и голямо число военни чинове – подофицери и офицери специализиращи при съюзните германски войски – и естествено много други хора пребиваващи там по семейни, професионални, медицински и други причини. Всички тези българи се превръщаха тогава от съюзници в неприятели – граждани на страна воюваща с Германия – а военните ни във военно-пленници(!) – и оставаха без съдействието и покровителството на своята държава. Всеки може лесно да си представи трудностите и опасностите, които очакваха нашите сънародници. Даже и при надежда че германските власти ще проявят разбиране и учтивост към тях, жеста за създаване на задгранично българско национално правителство предотврати такова развитие и до голяма степен успя да позволи на българите в Австрия и Германия да запазят статут на съюзници. Затова съм положителен, че наред с другите цели които ти посочи, и това е била важна причина за създаването на Виенското правителство. Добре помня че Кантарджиев, например, ни го обясняваше надълго..

5.) Съставът на правителството. Въз основа и на нашите спомени и на разни документи, вкл. един проектобюджет намерен в немските федерални архиви, през септември 1944 г. правителството е било в състав:

Министър-председател проф. Александър Цанков; министър без портфейл полк. Никола Костов; министър на външните работи и на финансите Асен Цанков; министър на образованието и на пропагандата Христо Статев (вижте и тука  >>); министър на труда и на трудовата повинност полк. от трудовите войски Иван Рогозаров; министър на войната и на вътрешните работи проф. Асен Кантарджиев.

Знаем сега също, че още на 22-и октомври 1944 посланикът Алтенбург, определен от немското външно министерство за отговорник и връзка с българското (и другите) “задгранични” правителства във Виена, уведомява Берлин, че на тази дата проф. Ал. Цанков е поел военното министерство, че полк. Костов от министър без портфейл е станал началник на генералния щаб и че проф. Кантарджиев е останал министър на вътрешните работи. По моите спомени, Ал. Цанков скоро след това (положително преди края на 1944 г.) повери военното министерството на полк. Рогозаров. Причините за тези промени ще се опитам да обясня по-късно, когато стане дума за българския доброволчески корпус.

6) За ”поне двата лагера” във Виена. Пишеш че си спомняш за ”поне два лагера” съществуващи във и около правителството. Но обективно погледнато смятам е по-правилно да се говори за присъствието на две или три ”групи”, отговарящи не толкова на идеологически, колкото на фактически различия между разни среди и организации. Според мене по него време не бива различията да бъдат сведени изключително до отношението на дадени личности или групи към ”еврейския въпрос” и до недоказуеми предположения относно кой е бил ”за” и кой ”против” (за предаване на българските евреи на немците), кой е ”знаел” и кой ”не е знаел” или е ”трябвало да знае а и навярно знаеше каква съдба ги очаква в германските концентрационни лагери”. (Особено като се има предвид че тук вместо ”знае” би трябвало да се каже ”вярва на слух”). Нямам намерение да се задълбочавам в проблематика с глобални измерения и въпроси останали без отговор до днес. Например, дали Франсоа Митеран, когато е бил служител на правителството във Виши, дали Рузвелт и Чърчил, дали Папата на времето, дали ”средния” германец – партиец или фронтовак, – са ”знаели или трябвало да знаят” (и по-късно средния българин, за Ловеч и издевателството на ДС?). Касае се по-скоро, и по-скромно, да преценим в това отношение и да стигнем до възможно най-правилно заключение за група наши сънародници, и то за преди 60 години. Според мене, истината е че докато много хора с времето са почвали да ”подозират” или да се”опасяват”, никой не е истински ”знаел” за това, което чак след края на войната стана общо достояние – холокоста. Затова предлагам да се съгласим – за целта на нашите размишления, за да отидем напред и за да не ”ипотекираме” безконечно и този епизод в нашата история – че, от една страна, почти никой от политиците от ”националистическата опозиция” не може да претендира да е бил с безупречно чиста съвест, от друга страна това не е основание да откажем на целия националистически лагер ”the benefit of the doubt” – оправдание по липса на достатъчни доказателства.

Що се отнася до други различия от идеен характер – обобщено в днешната терминология – касае се за това кой е бил, или не е бил, за ”демокрация” и зачитането на гражданските и човешки права и свободи. Смятам, пак с оглед на историческия контекст, че различията между хората в Виена са били по-скоро въпрос на степен (вариации на същата тема) – и на степен на политическа зрялост.

И да не забравяме от какви варианти и примери на демокрация (вилнееща партизанщина преди 19-май, ”личен режим” след това) е могло да се поучават и въодушевяват в онези времена младите поколения в България. Затова и тук ще предложа да се съгласим, че докато никой от въпросните групи и политици не е бил ”безупречен” демократ, модел 2000, днес можем с чиста съвест да счетем техните несъвършенства за приемливи. Във всеки случай, нека престанем да бъдем ”прекалени светци” и строги съдии над младите българи-националисти от онова време (че кой друг излизаше да манифестира срещу Ньойския договор, па и кой друг носеше Борис Трети на ръце?). Време е да спрем да се отричаме от тях или да ги обявяваме за ”фашисти” – в красиво единогласие с всички онези които, открай време и до днес, неуморно и безскрупулно работят за да ни наложат все същата грозна алтернатива.

Реалните различия между лагерите бяха тези от ”генерационно” естество. От едната страна, малко хора с много опит – сравнително възрастни, известни и признати политици, с дългогодишен опит като депутати и министри, дори министър-председател, но и като партийни ръководители, от времето когато бяхме имали действуваща демократическа система, но и по-късно. От другата страна, много хора с малко опит – много по-млади, активирали се политически от сравнително скоро (младежите легионери след 1930-32, ратниците след 1936) в обстановка не позволяваща спазването на всички правила на демокрацията, поради ограниченията наложени на обществото ни през времето на ”размътените води и заприщени пътища”.

7.) Необичайните поддръжници на правителството на Цанков. Първо трябва да кажа, че Христо Статев  помня по-скоро като привърженик на Цанков, и затова тук ще го включа в Цанковата група, а не тази на легионерите. Въпреки че, както вече споменах, той тогава назначи в своето министерство бившия им водач Иван Дочев, а след няколко години, в емиграция, стана и остана до края на живота си, лидер на Българския Национален Фронт, за известно време наред с Дочев, до когато пътищата им се разделиха и последния пое ръководството на ”своя” Национален Фронт”, чийто ”почетен председател” е и днес.

Легионерите във Виена бяха сравнително многобройни, предимно студенти живеещи там от преди 9-и септември, с ”легализирано” жителство (жизнена необходимост за получаване на квартири и купони за храна и пр.) и затова с по-малко от битовите проблеми на новодошлите българи. Те имаха установена местна организация, добре гледана от властите, и можеха да осигурят публика за политически прояви. Легионерите бяха предимно неприязнено настроени и спрямо Ал. Цанков и спрямо А. Кантарджиев – и двамата ”масони” – и с убеждението че самите те са недостатъчно представени в задграничното правителство, тъй като, за разлика от ратници и Цанковисти, не виждаха свой водач или известен легионер между министрите (въпреки че и първоначалния и тогавашния им лидери, Иван Дочев и ген.о.з. Жеков, бяха в Виена или в Германия). Недоволството им утихна чак след като полк. Рогозаров стана и министър на войната в края на 1944 и като такъв командващ българския доброволчески корпус. Тогава мнозина студенти-легионери се озоваха там, специално такива с военни чинове от запаса, и под попечителството на ”униформения” триумвират Рогозаров, Костов, Жеков, създадоха в корпуса нещо като своя база – където те, за разлика от Виена, бяха меродавен фактор. (Положение което допринесе за едно трагично събитие в последните дни на войната.) – Иначе имаше малко легионери между сътрудниците на правителството.

За ратниците на Асен Кантарджиев мога да кажа че представляваха малобройна и разнолика, но сплотена група. Мнозинството бяха напуснали България и Македония между края на август и средата на септември 1944, сами мъже, заминали по рисковани пътища и изживели много премеждия поради военната обстановка в Македония, Сърбия и Хърватско. Научили че имало ”задгранично правителство”, те след пристигането си се свързваха с ратници във Виена и чрез тях търсеха съдействие за настаняване и препитание. ”Спомагателната” дейност на групата беше доста успешна. В това отношение двете министерства отначало подведомствени на Кантарджиев бяха също от полза. Както се вижда в проектобюджета от септември 1944. там имаше вписани скромно заплатени, но затова сравнително много длъжности явно предвидени да бъдат заети от ратници във Виена. Назначените бяха подбирани основно по компетентност (напр. езикови познания, организационен опит), но и поради минали заслуги, а в единични случаи морално задължение (например баща с семейство и малки деца, съпруга на заслужил ратник сам не-успял на време да напусне). Накрай трябва и да спомена, че за разлика от легионерите, които страдаха от своя хронически проблем с ръководството, ратниците – покрай различна ”организационна култура” – имаха и неоспорван и донякъде ”харизматичен” (както казваме днес) водач.

8.) Кратък епизод, пълен с интензивни тревоги за преживяване, за близки и за бъдещето.

След като опитах до поставя ”жеста” със създаването на Виенското правителство в историческия контекст, реших че е необходимо да напомня и за общата обстановка и ежедневието което го обкръжаваха. Това ми стана ясно когато установих, че всред спомените си за това време (от което ни разделят вече близо 60 години!) трудно възстановявам какво точно съм правил в работата си, но много по-ясно това как ежедневно бяхме сезирани с проблемите на разни сънародници – главно бежанци, но и други – и търсехме начин да им се помогне, поне с съвет или препоръка. С една дума, спомням си че трудностите около преживяването – документи, подслон и препитание – бяха доминиращ фактор, не само за бежанците, но и за много други. Като илюстрация, да си представим положението на студентите там, разчитали на издръжка от семействата си – сега отведнъж фатално откъснати от тях. Как се плащат наеми, такси, как се свързват двата края? Прекъсваш следването, търсиш работа, ставаш търговец ”на черната борса”? Дисциплинираните немци докрай осигуряваха ”купонните” дажби, но с тях човек, сам и чужденец, не можеше да преживее. Малцината новодошли намерили работа при правителството първоначално бяха по-добре, но и те, и дори самите министри и семействата им, бяха пристигнали с по една раница или куфар – а наближаваше зима. Едновременно всекиго терзаеше неизвестността и тревогата за близките в България. Като изключим малцината с роднини или връзки в неутрална страна, никой не знаеше какво става с неговите близки в България, освен това че бегълците можеха да бъдат сигурни, че семействата им са застрашени и може би вече жестоко наказани. А тъй като ставаше все по-ясно че не може да се хранят надежди за положителни развития и благополучен изход нито в България, нито на войната, това навеждаше и до тревожни мисли, за всеки един, относно по-далечното бъдеще? Споменавам тези неща като бегли указания за обстановката и преобладаващите тревоги през този период в Виена.

Важно е също да си дадем сметка за колко кратък период време става дума – и колко бърже се развиваха военните и политически събития и се променяше обстановката. Като пример: В своите спомени, Стефан Попов споменава, че когато е посетил Виена (идващ от Швейцария) през октомври 1944, и братята Цанкови и посланика Алтенбург още са се надявали че той идва да уговаря участие в правителството на Георги Кьосеиванов, бившия министър-председател и тогава посланик в Берн!

А само три месеца по-късно, в началото на 1945 година, беше вече станало ясно че наближава ”апокалипса”. Като изключим отделно съществуващия доброволчески ”корпус”, който тогава започваше да бъде обучаван, като поделение на германските военни сили в лагера Дьолерсхайм, всяка друга дейност на правителството (и на представителите на немските служби във връзка с него) вече се свеждаше до подготовки за напускане на Виена пред напредващите през Унгария съветски войски, в посока на западните сили. Което и стана, доколкото зная (защото не бях във Виена в този момент), към края на февруари 1945. Пак с изключение на корпуса, с това престана всяка дейност на правителството и то фактически се разформира.Така задграничното правителство е съществувало от средата на септември 1944 до към края на февруари 1945 – или не повече от около 5 месеца. А тъй като се започваше почти навсякъде ”от нула”, а след януари 1945 обстановката във Виена вече напомняше София след бомбардировките една година по-рано, остават почти само 3 месеца.

Временна, “задгранична” мисия.

Аз често говоря за “задгранично” правителство, защото официалното му название “Българско Национално Правителство” не съдържа указание за крайно важното обстоятелство, че то е съществувало “зад граница”, т.е. извън границите на българската държава. Очаквало се е това да бъде временно, поради изключителни и считани за преходни обстоятелства, и естествено такова правителство не да “управлява”, а да бъде “на разположение” при първа възможност да действа (за първи път или наново) на територията на държавата си. – Когато значи става дума за дейността на “задграничното” правителство Цанков, не бива да се забравя каква е била неговата първа и далеч най-съществена цел – със самия жест за своето създаване и съществувание да изпълни двете задачи тъй добре формулирани в първия ти принос по тази тема (Форум от 1-и юли 2002): 1) Да документира пред света, че има представители на България които продължават да бъдат докрай противници на комунизма и 2) Да бъде на разположение при случай че се стигне до дипломатическо разрешение на Балканите, при което България да не бъде предадена в изключителната сфера на влияние на Съветския Съюз и там да се възстанови свобода на политическа изява.

Не си спомням за определени постъпки или преговори директно засягащи горните основни задачи, но те биха били на недостъпно за мене ниво. Интересно е също, че не си спомням да съм виждал документи, напр. протоколи за формални заседания на кабинета и произходящи решения. Може би не е имало често формални заседания, тъй като братята Цанкови, Статев и Кантарджиев живееха в същия хотел  и се срещаха по разни поводи по няколко пъти на ден (а Рогозаров живееше във Фюсен в Бавария и не се задържаше дълго във Виена). Мога също да си въобразя че са предпочитали да бъдат сами, когато е имало да разискват важни и често деликатни въпроси. Само като допълнение искам да прибавя, че до колкото зная и Асен Кантарджиев не е срещал високопоставени представители на германските държавни или партийни власти, и че той също през цялото време не е напускал Виена.

Като конкретна дейност на т.н. вътрешно министерство (което имаше канцелария в зданието на българското консулство във Виена и същия адрес) с цел да се помогне на някои от хилядите български граждани в Австрия и Германия, зная че при поискване то издаваше един документ заместващ загубени или невалидни паспорти, наричан “Pass-Ersatz”, на немски език, със снимка и обичайните данни за самоличност. Този документ се оказа неочаквано полезен след края на войната, поради това че в редовните паспорти разни германски служби нанасяха всевъзможни забележки, например за получено временно жителство или за издадени купони за храна, а най- важно, слагаха печати с държавния герб или подобни – все с орела и пречупения кръст! Който не е имал случай да убеждава някой сержант или МР от Ню-Джърси или Тексас, скептично проверяващ български паспорт на кирилица (с латински под-текст, но на френски!), с много печати с хитлеристкия пречупен кръст – че това не означава че си бил сътрудник или добре гледан от “нацистите” (а напротив, тяхна жертва, както всички искаха тогава да се изкарат) – не знае какво означава “фрустрация”. Независимо от това, в паспортите имаше четливи дати (от - до) и имена на места (Виена, Линц, Залцбург, пък пази Боже Берлин или Нюрнберг), които лесно можеха да противоречат на дадени обяснения (но и на безобидна грешка), та иди се оправяй. По-безопасно беше с “ерзац”-паспорта...

Проектобюджета на правителството от септември 1944 от немските архиви, който ти ми изпрати, чрез предвидените в него длъжности дава известни указания за планирани дейности. (Намирам там и възможно обяснение за клюките и закачки на твой адрес като “главния секретар на министерския съвет” – такава длъжност наистина е била предвидена, но явно не е имало назначение). – В мин. на външните работи (Асен Цанков) е вписано съществуващото консулство във Виена, в пълен състав вкл. тогавашния генерален консул, както и разходи за наем, отопление и поддръжка. Помня че отначало те ни препращаха хора на чийто заявки не можеха да отговорят, а ние обратно такива нуждаещи се от обичайни консулски услуги. Иначе не помня как точно и до кога е функционирала тази “симбиоза”. Също така не помня да съм знаел какво е било положението с нашата легация в Берлин и с други консулства (напр. Мюнхен), освен това, че след 9-и септември е имало масови уволнения. Не помня и дали имаше неутрална държава която, както е обичайно, тогава е била помолена и е приела временно да представлява интересите на България. – В министерството на Хр. Статев искам да отбележа, че в отдела “образование” е предвиден “секретариат за студентски услуги”, а в отдела “пропаганда” комплектна дирекция “Радио” – очевидно съществуващото от преди “Радио Донау” – както и дирекция “Печат”, където се споменава длъжност “редактор на вестник Родина”, публикация която не си спомням да съм виждал. В министерството на полк. Рогозаров пък изглежда се е правила разлика между “на труда” и на “трудовата повинност”, като се предвиждат двама съответни “началници на отдели”. От всички споменати проектирани дейности, аз помня с положителност че функционираше радио-службата.

Що се отнася до вътрешното и военно министерства подведомствени на А. Кантарджиев през септември 1944, споменах по-рано че бюджета предвижда сравнително голямо число длъжности, почти всички вече запълнени, много от тях от хора които помня като ратници. Забелязвам между тях длъжност “началник на доброволческата служба за сигурност на министерствата”. Това отговаря на дейността на един най-близък на министъра човек, заемал подобна поверителна длъжност (за чието съществувание научих чак тогава) още в София и сега във Виена продължаващ да я изпълнява. От друга страна не си спомням нито за “наблюдателна служба” и имената на началника и трима от четири сътрудници, нито за “спомагателна” служба предвидени в бюджета. Също не си спомням какво стана с длъжностите и лицата споменати като сътрудници на военното министерство, когато то месец по-късно, на 22-и октомври, мина под ръководството на мин. председателя Ал. Цанков, а след още няколко седмици това на министъра полк. Рогозаров. Мисля че въпросните хора имаха работа до към края на годината. А най-важната дейност планирана за това министерство е описана в заглавието на бюджета му – министерство на войната и служба “Български Доброволчески Корпус”. За това ще стане дума по долу.

“Престъпление и наказание”.

Както вече се каза с други думи, Българското национално правителство на Ал. Цанков бе образувано от лидери на “националистическата опозиция” през времето на Втората Световна Война, с цел да документират, че те остават убедено и безкомпромисно антикомунисти и затова желаят победата на доскорошните си съюзници, без оглед на това че българското правителство, под натиска на комунистите и техните спътници, току-що беше обявило война на тях. При това положение, не мога да си въобразя сценарий, при който от това правителство да не бъде поискано – или то да има възможност да откаже – съдействие при воденето на продължаващата война срещу съветските сили. Затова съм убеден, че всички участвуващи са били на ясно, че в това отношение няма да имат избор и че ще носят, поединично и колективно, съответна отговорност. – Само година по-късно, през есента на 1945, това е отразено в присъда на софийския областен военен съд, с която членовете на правителството (Ал. Цанков и А. Кантарджиев за втори път) и военните им сътрудници са осъдени, почти всички задочно и на смърт, за това че са “подбудили български поданици да постъпят като доброволци в редовете на неприятелска войска по време на…война между България и Германия”, както и за това че “са образували и ръководили организация с фашистка идеология имаща за цел да събори властта на Отечествения фронт”, всичкото “по силата на чл.110 наказ. закон, чл.1 ал.1 ЗЗНВ и др.” (Цитатите между кавички са от съобщение публикувано в Софийски вестник, чието име и дата липсват, но където са споменати имената на военните съдии произнесли присъдата).

Поверителни форми на съдействие.

Повечето случаи на военно сътрудничество сигурно са били държани в тайна, може-би документирани в недостъпни до сега военни архиви. Но съм запомнил два случая, които ще цитирам като примери. Помня че през октомври 1944 стана дума да помогнем да се намерят доброволци българи, квалифицирани за “говорители” (с мегафони) които да окуражават българските военни да не изпълняват заповеди, да не рискуват живота си за комунистите, а да се предадат, като ще бъдат добре третирани и т.н., обичайна “фронтова” пропаганда. Очакваше се нашите хора да помагат и със съчиняването на предаваните “позиви”. Двама от сътрудниците в министерството, немско говорещи, служили и опитни ратници, бяха между избраните, и на два пъти прекараха няколко седмици на такава командировка. Зная и за случай когато бяха търсени доброволци които да бъдат парашутирани зад българските линии с разузнавателни цели. Един от нашите сътрудници, “запалянко” и голям инат, въпреки увещания да не отива на само-убийствена мисия, се явил, бил приет и призован да замине една сутрин по тъмно. Но другарите му, с знанието на министъра, му съобщиха погрешен час – та той се яви с голямо закъснение, след като групата му вече отлетяла. Това го впечатли достатъчно за да не се явява втори път такъв доброволец (и да дочака деца и внуци и мирна кончина 40 години по-късно).

Във въпросната присъда на военния съд са споменати като присъстващи и 9 подпоручици и 15 под-офицер-школници, обвинени че са били “доброволно постъпили в редовете на германската армия (а не на “неприятелска войска”, както е казано по-рано относно доброволческия корпус), но оправдани “по недоказаност”. Тази различна формулировка, както и факта че, според имената, ми се каза че въпросните 24 души не са били участници в Корпуса, потвърждава което бях чувал на времето – а именно че голям брой български военнослужещи заварени в Германия (повечето в разни школи) са изказвали желание да се включат в германските войски. На някои от тях е било предложено да постъпят в българския Корпус, но това не е могло да стане преди ноември 1944. До тогава, пък и по най-различни други причини и случайности, мнозина са постъпвали направо в германски части. Някои от тях, завърнали се след май 1945 (и, предполагам, ако не са били наклеветени като “фашисти” или са имали добри връзки и адвокати ) са били оправдавани, между другото и поради това че иначе щели да бъдат малтретирани като военно-пленници. – Трябва също да спомена, че значително число български военни са били пленени по време на военните действия след септември 1944. Помня че поради това имаше искания правителството да помогне с допълнителни преводачи. А пък в телеграмата на посланика Алтенбург от 22-и октомври 1944 относно поемането на военното министерство от Ал. Цанков (на местото на А. Кантарджиев) се казва също че “посещенията на български военнопленници от полк. Рогозаров и полк. Костов да не се състоят преди да е определено местонахождението на българските части, вероятно към края на идващата седмица” (б.м.- 29-и октомври).

11.) Българският Доброволчески Корпус.

Допълнителна изповед. Като въведение, още една, кратка, “изповед”: Криво или право, не съм никога изпитал угризения на съвестта, или чувство на вина, заради това че, като сътрудник на правителството Цанков, съм се провинил, според законите в сила в България, ако не с друго, то сигурно като съучастник в това че призовавахме български поданици доброволно да постъпят във военна част създавана с цел да воюва на страната на Германия, държава на която България сама беше обявила война и с която ефективно воюваше. Тъкмо обратно. Сигурен съм че на времето щях да съм разочарован и да се усъмня в искреността и патриотизма на лидерите в националното правителство, ако те не бяха постъпили така и не бяха дали възможност доброволно да застанем редом с антикомунисти от десетина други европейски народи, в обща борба срещу съветско-болшевишкия империализъм. Ако не беше имало такова българско правителство и такава българска “легия”, щях да се почувствам така потиснат и недоволен, както се чувствах през 80-те години например, когато всред народите от “източния блок”, само в България не се виждаха признаци на дисидентство или на опити за реформа и по-независима национална политика. Същевременно, всякакви задръжки или съмнения които съм могъл да имам, не преставаха да изчезват в лицето на толкова много убийствени своеволия, жестокости, унижения и поражения, които не чужденци, а българи комунисти налагаха на моя народ, на моите приятели, близки и роднини – без колебание, с оръжие в ръка, и все под угрозата на червената армия която бдеше отвън.

Моралната дилема. Нямам съмнение, че като отговорни, по-възрастни и опитни хора министрите Александър и Асен Цанкови, Христо Статев и Асен Кантарджиев, а вероятно и полк. Рогозаров, разбираха и уважаваха “безусловния” идеализъм и готовност на много от техните млади сподвижници като мене, но същевременно съзнаваха че изгледите за благоприятен изход на войната са минимални и затова трябва, доколкото е човешки възможно, да се предотвратят безполезни жертви. Тяхната дилема е била именно че, съзнавайки това, все пак e трябвало да се съгласят с образуването на български корпус и публично да окуражават желаещите да се запишат.

За тях единственият изход е бил да опитват да бавят нещата и да ограничат до минимум активното вербуване на доброволци. (Освен дискретно да съветват свои познати да не бързат да се записват, както вече се спомена, и както и аз знаех за тъй посъветвани приятели и за “случайно” загубени, вече подписани декларации.)

Събития и промени в военното министерство. Същата дилема, според мене, беше и основната причина за промените във военното министерство през първите три месеца, в смисъл че както А. Кантарджиев, така и Ал. Цанков след него, мълчаливо са предпочитали да не заемат този пост. Ето какво аз си спомням за събитията довели до тези промени.
Още при създаването на правителството, между българите във Виена се е очаквало и разисквало образуването на българска доброволческа военна част. Към средата на октомври 1944 беше свикано публично събрание (в една общинска зала), на което да се оповести създаването на български корпус и да се апелира към желаещи доброволци от Виена и околностите. Аз разбира се очаквах военния министър Кантарджиев да бъде главния говорител, но в последния момент и за моя изненада научих, той няма да присъствува на събранието (вследствие на което и аз не бях там). Странно изглежда, но наистина не си спомням да съм чул тогава – или по-късно – убедително за мене обяснение защо той избра да постъпи по този начин (от което пък заключавам, че на времето той не ми се е доверявал достатъчно за да рискува да го сподели с мене). На събранието говорили полк. Костов (тогава мин. без портфейл), майор Тодор Жеков и полк. Рогозаров (тогава министър на труда и трудовата повинност). Те съобщили за проектирания “Корпус” и апелирали към патриотите и антикомунисти всред публиката да се запишат като доброволци. Мнозинството присъствуващи били организирани групи от студентски дружества в Виена, но и от Братислава и Бърно, водени от легионери. Изглежда че в своята реч полк. Рогозаров, който се изявил като легионер, подчертал отсъствието на Кантарджиев, обвинил го в двуличие и казал че друго и не могло да се очаква от “бивш масон”. При последвала “ставка” пред Ал. Цанков, Рогозаров допълнително обвинил Кантарджиев и в това че министерството му било унищожило вече постъпили доброволчески декларации. За да се предотврати скандал, посланика Алтенбург предложил Ал. Цанков като министър-председател временно да поеме военното министерство, полк. Костов да му стане началник щаб (и Кантарджиев да остане мин.на вътрешните работи). Не помня точно кога след това (началото на декември 1944?) полк. Рогозаров пое и военното министерство. – Трябва тук да спомена, че за Рогозаров преди Виена не бях чувал нищо. Полковник от трудовите войски, той единствен от министрите не беше дошъл от България, а през септември 1944 живееше със семейството си във Фюсен (Бавария), вероятно командирован в Германия да се занимава с проблемите на работници вербувани в България. Наскоро прочетох че по убеждение бил “цанковист” и след войната живял известно време в Париж.

За състава и живота на Корпуса. Тук следващите описания са основани на мои откъслечни спомени, но главно на неща които ми се разказаха след края на войната, през лятото и есента на 1945, от участници които по това време започваха да се появяват при български градинари в западна Австрия, вкл. Залцбург, където и аз тогава временно работех. От един от младите войници, още жив в Щатите, наскоро получих и частична писмена версия на спомените му. А преди 23 години (или над 30 години след събитията), в Канада, намерих имена и факти за живота на корпуса в един брой на списание на български език издавано в Швейцария (което получих от някого по пощата). За по-просто сега в текста няма да употребявам условна форма и да повтарям уговорки като “доколкото си спомням”, “според думите на ХХ” и пр.

Местонахождението на Корпуса е било решено в началото на ноември 1944, и то в “лагера” Дьолерсхайм, в северозападна Австрия, на час и половина с влака от Виена. То не беше казарма, а “терен за военни обучения” (“Truppenuebungsplatz” на немски) от десетина квадратни километра, където са били обучавани и други, вкл. танкови части. Войниците са били настанени в един от няколко комплекса от “бараки”, офицерите в отделна постройка, с своя трапезария. До края на 1944 са били съставени 3 роти от по около150 човека, командвани от трима наши редовни офицери, заварени на курс в Германия и от първите дошли в Виена да се поставят на разположение на правителството. Имало е “излишък” на запасни офицери (измежду студентите), които получили съответни чинове и били третирани като офицери, но липсвали достатъчно подофицерски чинове. Инструкторите били германски кариерни офицери и подофицери, повечето освободени от фронтова служба като ранени или по възраст. Обучението е почнало в началото на януари 1945 и предвидено да трае най-малко три месеца (до края на април), независимо от това че много от доброволците са били вече служили. Покрай споменатите бивши пленници, най-забележителна група бяха около 30 души т.н. “таврийски” българи от СССР, от население живяло в близост на Азовското море, Те се били присъединили към оттеглящите се от там германски войски, и когато научили за българския корпус, заявили желание да служат в него, като българи. (Тяхна делегация се представи в Виена за да изкаже тази молба и бяхме много трогнати да срещнем тези млади хора и да чуем техния особен, но добре разбираем български език). Единствените войници “временно” в лагера са били неколцина млади хора назначени в министерствата, и без отслужена военна повинност, от които беше поискано, като проява на солидарност, да отидат (в две смени) на 4-седмично обучение в корпуса. – Като най-тежко изпитание доброволците описваха прехраната, или по-скоро изпитания “глад” (и липсата на цигари). В този етап на войната, не само цивилното население, но и войската е страдала от липса на храна, специално тлъстини и захар. Такива продукти са били резервирани за бойците на фронта и недостъпни за войници в обучение, независимо от изискваните физическите усилия. Изолирани и далеч от населени места, и “черната борса” не е била достъпна. Офицерите обаче са получавали по-обилна и качествена храна от своята кухня, и повече цигари. А тези близки на старшите “командващи” (Рогозаров, Костов, Жеков), които с времето все по-често посещавали и живели в лагера, са имали от всичко, вкл. напитки допълнителни дажби донасяни отвън, и се е знаело за редовни “гуляй” в техните помещения. Всичко това създало сериозен проблеми на морал, поради което някои от редовните “строеви” офицери, начело с старшия “ротен”, покойния поручик, и после капитан Иванов, в протест често отказвали офицерски привилегии и настоявали, например, да се хранят с войниците. Недоволството се превърнало в ненавист към “кликата” на студентите и запасни офицери от Виена, Бърно и т.н., което на края допринесе за един печален инцидент.

Времето е април 1945. Задграничното правителство вече не действува, министрите и семействата им, сами, от края на февруари са евакуирани и изолирани в курорта Бад-Аусзее, югоизточно от Залцбург (а сътрудниците им отделно, временно, в едно училище в съседното селище Алт-Аусзее). Корпусът води свое самостоятелно съществувание като немска военна част. От българска страна, информация и нареждания се чакат от полк. Рогозаров, от Фюсен или когато дойде в лагера. Говори се, че съветските войски на изток са пред Виена, Братислава и Бърно – а американците в северна Бавария и западна Чехия. Има слухове (оказали се после неверни), че между съветските части най-наблизо, в Чехия, имало и български такива. Германските инструктори “по инерция” довършват предвидените обучения, корпуса теоретически е готов за действие. Германският командир на лагера заема изчаквателна позиция и поверително казва на нашите офицери, че тяхната обща задача е на всека цена да избегнат действия на неопитния корпус към изток, и да “лавират” предпазливо, докато се яви възможност за предвижване към запад и евентуално предаване на американците. Но офицерите не могат открито да говорят на войниците за “предаване” и прочие, а междувременно трябва “да се подържа духа” и идеята че трябва да бъдат готови да се сражават за да не паднат в съветски ръце. Успокояват ги относно тревожната възможност да бъдат противопоставени на българска войска.

На този фон, изглежда че мнозина от студентите запасни офицери, може би и те по навик и “инерция”, са прекалили с патриотически слова и позиви “да бъдем готови за борба и жертви, като истински български войни” и ура! Рогозаров дошъл от Фюсен в средата на април и, кой знае защо (а може би за да маскира друг план), настоял корпуса да положи обичайната клетва за верност, и то на 20-и април, рождения ден на Адолф Хитлер, та да бъдел готов да се сражава и спаси честа на българския войник, верен съюзник на Германия и заклет враг на комунизма. Германците склоняват, става тържествена церемония през деня на 20 април – на която обаче се забелязва отсъствието на Рогозаров, Костов, Жеков и още един или двама офицери. На общо празненство същата вечер, със специална дажба вино и цигари за всички, се говори че отсъствуващите, заминали предния ден или същата сутрин, били отишли на командировка. Но по-късно, към 23 ч., докато празненството продължава, часови се притичват и съобщават на пор. Иванов, пред германците, че група от около 50 човека, между тях “дружинния” командир майор К. и мнозина от студентите запасни офицери, по-рано вечерта напуснали лагера, въоръжени, в западна посока. Като се има предвид че в тази група са били и най “запалените” патриоти и оратори, както и отдавна наслоената ненавист към тях като привилегирован “елит”, може да се разбере всеобщото възмущение и настояване да не им се позволи така да избягат и, без оглед на другите, да спасяват кожата си. По настояване на “останалите”, пор. Иванов поисква и получава два камиона, с шофьори германци, и доброволно съставена група тръгва с задача да намери и върне обратно “дезертьорите”. Германският командир предупреждава да не се пролива кръв. Камионите действително успяват след време да ги застигнат и намерят, почиващи около огньове. В тъмнината настава паника – и впоследствие и от двете страни се твърди че някой “от другите” стрелял пръв и прибързано (а може-би и един от германците шофьори?). В суматохата се е стреляло много, докато на разсъмване се установява че мнозина от бегълците са застреляни, а няколко души ранени. Убитите били веднага погребани. С годините твърденията за числото им все нарастват – чух за 12 през 1945 г., 26 според споменатото списание от 1978 г. и една статия от България от комунистическо време (1973 г.), а
най-последно – 40 от 53 бегълци. Оставам с убеждението че първите свидетелства, от юли-август 1945 – че са били 12 – са най-верни. Това число чух и от самия кап. Иванов по-късно през 1945 г. Същото изглежда е казал и на А. Кантарджиев, с когото му помогнахме да се срещне (на четири очи) в Бад-Гастайн през януари 1946. Може разбира се да се подозира, че тези които са  смятали че ще бъдат държани отговорни, са имали интерес числото на жертвите да е по-малко. Кап. Иван Иванов, когото уважавахме като млад офицер с безупречен морал и поведение и беше любимец на подчинените си, явно бе покрусен и тежко преживяваше станалото. Той се удави в Дунава при Регенсбург (където е погребан) през август 1946. Някои свидетели твърдят че се е самоубил, други обратното. – Българското списание от Швейцария (на име “Огън и Жупел”, издавано от хора за които не зная нищо, освен че изглеждат близки до македонски среди), което писа за корпуса и за този инцидент през 1978, от една страна споменава истинските имена на много хора и правдиво описва предисторията , но от друга страна преувеличава (имало 1 000 души в корпуса) и явно цели да разобличи Рогозаров и неговото обкръжение като виновници, заради което се съмнявам в тяхното твърдение че убитите били 26.

Важното е, че без съмнение е имало групов опит за бягство от корпуса през нощта на 20-и април. Ако е вярно твърдението, че у някои от бегълците са намерени “пропускателни” бележки подписани от Рогозаров (за да може групата да мине германски военни контроли и да пътува до Фюсен), но и в обратния случай мисля че това е било негова и на неговото обкръжение инициатива за да може една група техни приближени (по-малобройна от тази която накрай се събра) да се “изтегли” възможно по-рано в посока на Бавария и така да избегне и риска за пленяване от американците (за които тогава не се знаеше дали няма да предадат българи от корпуса на руснаците). В всеки случай, аз считам че за трагичния инцидент са виновни не само тези които, изпаднали в непростимо умопомрачение, са стреляли по своите сънародници без да са сериозно застрашени, но и тези които са решили, да бъда ми бъде простено ако греша, по “Бай-Ганьо-вски” да изхитруват и да се спасят, пък останалите “балами” нека рискуват живота, здравето и свободата си.

Само дни по-късно, германския командир позволява целия корпус организирано да напусне лагера и да се придвижи в западна посока. По пътя скоро срещат други войници, германци и от разни народности, които ги предупреждават че американците са близко. Тогава те захвърлят оръжия, и на малки групи и по единично, намират временен подслон и цивилни дрехи, както много други, в съседни села и ферми. Така успяват да “потънат” за известно време, до като става достатъчно сигурно, че никой не ги търси и могат предпазливо да се ориентират и започнат нов живот. За никой не зная да е бил пленен, наказван или насила връщан в България. Жалко само че излишната авантюра с бягството и дадените жертви, в последните дни сложи това черно петно върху историята на Българския Доброволчески Корпус 1944-45.  Що се отнася до властвуващите от “отечествения фронт”, те през точно същия период време, за да бъдем славни съюзници на СССР, пожертвуваха най-малко 30,000 българи във войната срещу Германия ( вж. Андрей Данов, Отечествената война 1944-45, Партиздат София 1972) – писал ли е някой и обяснил, каква е била ползата от това за българския народ?. 

(1.10.2002/1.02.03)

13.) Епилог – на етапи, от Виена до Монреал.

От Виена до Залцбург (1945). Към края на февруари 1945 бех командирован извън Виена. Когато се завърнах на 26-и март, членовете на правителството не бяха вече там. Министрите и техните семейства евакуирани неизвестно къде, министерствата разформирани, а желаещите бивши служащи могли също да бъдат евакуирани. Така на 4-и април се намерих в едно училище в градчето Алт-Аусзее (на югоизток от Залцбург). Бяхме стотина сами мъже (семейните бяха отделно) главно от славянско-говорещи народности, вкл. българи – колеги от Виена, но и други: помня десетина българо-македонци, четници от ВМРО, сражавали се в гръцка Македония, после изтеглени с германски части. Министрите били наблизо, но никой нямал право да се сношава с тях.

Седмица по-късно, на 11-и април, ни поискаха да се разотидем. Получихме разрешителни за престой, по наш избор, в Австрия, пътни и купони за една седмица. В паспорта си получих печат на германското външно министерство, значи “евакуациите” са бил проведени от бюрото Алтенбург. Избрах да отида в Залцбург, където тогава работеше годеницата ми.  Американците дойдоха на 4-и май (а ние в края на същия месец избързахме да сключим граждански брак, за да можем “законно” да бъдем заедно). Не бех виждал или говорил с министър или член на семействата им от 20-и февруари. (За тази част от спомените си имам конкретни дати в едно тефтерче, което още пазя и където имената на градовете са “шифровани” – напр. Солоград (Залцбург), Горово (Бад Гастайн), Свободово (Фрайзинг).

Сновалка Залцбург-Фрайзинг-Бад Гастайн (1945-1946). В Залцбург имаше доста българи – някои познати и приятели от Виена – много повече неизвестни за мен. Започнах работа при “газдата” бай Димитър И., градинар (докато жена ми, като германка а не австрийка, скоро загуби работата си). На градината срещнах повечето познати българи, с които другарувахме и си помагахме. От други българи се пазехме –  да не ни “наклеветят” пред американците, а те може-би предадат на България – нямаше гаранции за обратното. Бяхме напълно откъснати и от своите в България (първа новина от майка си получих през октомври 1946 година) и от други познати, дори в съседна Германия. Нямахме понятие  какво е станало с министрите. – Но, ето че към края на юни ни намери другар ратник, Аспарух Н., бивш студент от Бърно. Той ни разправи как в градчето Фрайзинг, 40 км на север от Мюнхен, се установила група ратници, с помощта на асистента на проф.Кантарджиев от Софийския Агрономически факултет, д-р Тодор К., на специализация там от преди 9-и септември в Института за млечна и пивоварна бактериология Weihenstephan на Мюнхенския университет. А пък  колегата Васил Сербезов, завършил Роберт Колеж, ги организирал като “българска колония” и легитимирал пред местната американска командантура. Сега, дни по-рано, научили че Асен Кантарджиев и семейството му били в Бад Гастайн, в Австрия, и че К. бил опериран и тежко болен. Аспарух предприел да мине нелегално в Австрия и направи връзка. Успял да прекоси границата през нощта, пеш, в район където аутобана от Берхтесгаден за Залцбург минава през гора, успоредно и съвсем близо до самата граница (видях местото отново през 1997), отишъл в Бад Гастайн, намерил Кантарджиеви и сега на връщане спрял в Залцбург до потърси връзка с ратници там. Беше 24-и юни.

Описа ми положението в Бад Гастайн и каза че там бил и Александър Цанков със съпругата си, дъщеря си и зетя Ед. Гелч. Кантарджиев наскоро прекарал тежка болест и операция – перфориран апандисит с инфекция (перитонит) и трудно възстановявал сили. След няколко дни, с две раници зеленчук и плодове, на 29-и юни заедно отидохме в Бад Гастайн. Уговорихме с К. начин за телефонна връзка, и до края на 1945 ходих няколко пъти там. Помня че веднъж документите ми прегледа американския капитан Майснер (родом от Берлин) от C.I.C. (Counter Intelligence Corps) когото ти също спомена. Според К. в Бад Гастайн живеели под наблюдение и членове на други “задгранични” правителства, мисля че спомена унгарци, румънци и сърби (ген. Недич). Всички се опасявали в даден момент да не бъдат предадени на техните държави. А за България знаем, че през 1945 е имало ноти и официални постъпки, Цанков и министрите му да бъдат върнати за да бъдат съдени като военно-престъпници. Кантарджиев ми каза няколко пъти, че в такъв случай смятал да избяга, но искал да изчака и види какво ще стане с другите народности.

В нелегалност от Бад Гастайн до Нюрнберг (1946) – и нататък. На 9-и февруари К. ми телефонира и каза, че имало указания че предстояло румънците да бъдат арестувани и отведени. Време било да напусне, преди да дойде ред на българите. Повиках Аспарух от Фрайзинг, отидохме при К. и уговорихме как с помощта на групата там К. да се прехвърли и скрие в Германия. Аз предложих да го придружа. За целта Аспарух занесе паспортни снимки и инструкции за документи на името д-р Асен Тодоров и за мене като негов син – минимално подозрително обяснение за какво придружавам много по-възрастен мъж. Сербезов приготви необходимото, имаше бланки от Виена и печат за заверка като българи “регистрирани” като временно живущи в Германия. Аспарух се върна с документите и така, на 16-и февруари К. успя да вземе влак от Бад Гастайн за Залцбург, а от там през нощта срещу 17-и, Аспарух ни преведе, тримата, през границата. Унищожихме “австрийските” и извадихме скритите нови “германски” документи и на същия ден пропътувахме, с различни влакове, до Фрайзинг. (Там след няколко дни пристигна и жена ми, с транспорт за репатрирани от Австрия германци, и нашите багажи). Веднага тръгнахме, по разни препоръки, да търсим в Бавария възможност за разрешение за престой – на подходящо место. (Фрайзинг естествено беше много рисковано “скривалище”). Накрай, пак Аспарух свърши работа (дано да е жив и здрав, както на Коледа 2001, в далечна северна Канада, където 25 години работи като майстор електро-инсталатор по мините). Той ни намери временна квартира при роднини на свой бивш състудент от Бърно, германец, после загинал неизвестно къде на източния фронт. Това беше в града Фюрт в Бавария (по-късно известен като родно место на Хенри Кисинджер) – всъщност почти предградие на Нюрнберг, където се намираше тогава прочутия първи международен съд, но по случайност и един от най-големите млекарски заводи. С ходатайство на хазаите, на 22-и март 1946 д-р Тодоров и “сина” му получиха разрешение за временно жителство. –  Кой да предполага тогава, че Фюрт и Нюрнберг ще бъдат нашия “порт” (с прекъсвания и различни адреси) през следващите години. Там ни завари новината за смърта от рак на госпожа Кети Кантарджиева ( септември 1947, Бад Гастайн); там К. постепенно си създаде професионална база в лабораториите на В.М.V. (Bayerische Milch-Versorgung), а през 1948 паричната реформа позволи да намерим (отделно) подходяща и постоянна работа; там един великодушен полицейски служител, бивш германски офицер, ни помогна да легализираме документите и възвърнем истинските си имена. От там  Кантарджиев (с още малолетния му син Стефан от Бад Гастайн), като високо квалифициран учен и специалист в своята професия, бе приет за имигрант и замина за Съед. Щати (края на 1949), там се роди същата година моята първа дъщеря, а от там и ние заминахме като имигранти за Канада, в края на 1951.

In memoriam – Асен Тодоров Кантарджиев. Ако пишех автобиография или роман, щяха да ми трябват много страници, за да опиша всичко преживяно, специално през годините от 1946 до 1948, като “виртуален син”, спътник и сътрудник на Асен Кантарджиев. Това не е възможно, а и несъществено за темата, която ни занимава. Но, преди да завърша тези свои “спомени и размишления”, трябва да изпълня един дълг – да зачета паметта на Асен Кантарджиев, когото опознах като български учен, педагог и всеобщо забележителна личност. Първо, ще “скицирам” жизнения му път до края на войната. Роден през 1898 (най-младия министър на Цанков), син на генерала Тодор К., доброволец награден с орден за храброст и произведен в офицерски чин през първата световна война, запасен капитан от артилерията. Следва и завършва агрономство в Бон, Германия, от 1923 асистент в Софийския агрономически факултет; женен и с деца, от 1926 до 1928 като стипендиант на Рокфелеровата фондация, специализира млекарство и млечна бактериология в Германия и Швейцария; става доцент (1928), редовен професор и на 33 години избран декан (1931) на Агрономическия факултет. Активен деятел в Българското Земеделско Дружество, Свободното зидарство, Всебългарския и после Младежкия Съюз Отец Паисий, започва, както Александър Цанков двадесет години по-рано, политическа  дейност идвайки от университетска катедра. Отказва покана от Дамян Велчев да се присъедини към Звено, Заедно с няколко младежи от БМСОП но накрай заедно с адвоката Петър Габровски (после напуснал и станал мин.на вътрешните работи, осъден и убит в 1945), рентгенолога д-р Ал. Николаев (после директор на печата, осъден на смърт, но емигрирал в Бразилия) и Иван Гьошев (от Съюза на западно-покрайнските българи), през юли 1936 основава движение с име Ратничество за Напредъка на Българщината (РНБ) и остава негов водач. РНБ е “забранено”още през 1938 година, но продължава да действува, както други “не-партии”, в мътилката на царския личен режим. Не се считам компетентен да правя историческа оценка на Асен Кантарджиев като политик (освен изключително качествените писмени изяви на движението му) защото станах деен чак в края на 1943, а иначе не съм бил ратник в България и съм го малко познавал. (Може-би друг ще направи това, зная че е оставил саморъчни биографични бележки). Моят дълг е от личен характер. Ако сам бил от помощ и полза на него, бях щедро възнаграден и съм много благодарен за всичко което през тези години можах да науча от него.

И специално защото, когато на възраст 24 до 27 години се намерих сам, без нито един родственик или близък приятел, а най-вече лишен от щастливата възможност да общувам с баща си – както е нормално и както ти си общувал тогава с твоя баща – като назряващ мъж, съпруг и баща, той запълни тази липса. Видях какво значи целестремителност и само-дисциплина в работа и поведение, прецизност на мисълта и израза, приложимостта на прецептите на философи като Сенека и Шопенхауер. Неочаквано видях и се почувствах горд, как български учен и университетски преподавател бе приет и зачетен от водещи специалисти и академици в неговата област. Но също чух и запомних за цял живот,  безброй истории, притчи и шеги, които украсиха и обогатиха житейските ми познания. С една дума, имах щастието Асен Кантарджиев в тези години да бъде мой “ментор”. Но изпитах и задоволство от това, че помогнах той да не прекара нито ден лишен от свобода и да продължи и приключи  жизнения си път (Лос Анжелес, 1981) като гражданин на Съединените Щати на Америка.

14 .) Следващото звено – в редовете на прокудените. Писано е доста, но разкъсано и главно под форма на биографии и мемоари, за дейността на българите в емиграция с цел  да информират и да мотивират свободния свят (управляващи, медии, общество) да не се подава на комунистическата и марксическа пропаганда, да не се доверява на червения “вълк в овча кожа” и да действува за възвръщането на свобода и демокрация за народите в Източна Европа, особено тези, като България, предоставени на Съветския Съюз против  волята и в ущърб на интересите им. За това е радостно, че от скоро разполагаме с един исторически издържан труд, който, в досега публикуваната си първа част, систематично и подробно описва усилията положени от националната, антимарксистка, “дясна” наша емиграция, главно  Българския Национален Фронт, но и инициативи като Органиэация на Свободните Българи, Българско Огнище и Свободен Български Център. Става дума за книгата “Прокудените” (Първа Част) на авторите-историци Елена Стателова и Василка Танкова (Изд.Жанет, Пловдив 2002, с помощта на фондация Отворено Общество). Трябва да сме признателни на авторите че, преди да стане късно, дадоха възможност тази глава от нашата история да не изчезне в забвение.

Прочитането на този труд между другото потвърди това което изтъкнах по-рано, а именно че мнозина от хората свързани с Българското Национално Правителство на Ал. Цанков, след края на войната и по-късно в емиграция на запад, исторически последователно продължиха да работят за постигането на заветните идеали на предците си – и, като предусловие, за освобождаването на народа ни от всичко онова поради което свободния свет през десетилетия не спря да ни омаловажава и отхвърля като “най-верния сателит на Съветския Съюз”.

Не е възможно в рамките на тези мои спомени и размишления, да се спирам подробно на това което прочетох в “Прокудените” за българи споменати в архива на немското външно министерство като членове и сътрудници на Виенското правителство през септември 1944. Има материал за много коментари, но повечето от интерес вероятно само за малкото останали съвременници (или за който търси “трески за дялане”). За мнозина намерих биографии, без ясен източник. Участието в правителството е често – но не винаги – премълчано или забравено, даже и при хора на Националния Фронт. А за другите “десни” групи е ясно казано че са предпочитали името им да не бъде свързвано с бившето задгранично правителство и неговите последователи, “дори с Хр. Статев”. Но това трябва да приемем за разбираемо, особено през първото десетилетие след края на войната.

Днес обаче, 50 години по-късно, смятам че е време такова отрицание и премълчаване да престане да се счита за акт на “политическа коректност” и искам тук  да отдам чест  на българите членове и сътрудници на Българското Национално Правителство, споменати в страниците на “Прокудените” като лидери или сподвижници, още от 50-те години, на Българския Национален Фронт:

Министрите Христо Статев, полк. Никола Костов, полк. Иван Рогозаров; Иван Дочев, майор Тодор Жеков, Христо Попов, Илия Златарев, Евстати Антонов, Васил Сербезов, Стефан Йовев-Маринов, Христо Данчев.

Нямам съмнение, че и други покрай тях са допринесли за същата кауза, без имената и подробности за дейността им до сега да са станали известни. А накрай, нека  зачетем  делата и паметта и на многото скромни и “мълчаливи” прокудени, които успяха достойно да представят своята нация и се постараха, кой с каквото и където е могъл, да допринесат за по-светло нейно бъдеще.

15.) Национализъм за ХХІ-ия век – или в какво вярвам днес. Преди да приключа, съзнавам че до тук, по необходимост, съм си “спомнял и разсъждавал“ за събития и хора от преди 60 години. За да характеризирам българите свързани с задграничното “национално”правителство и идеите които са ги движили, употребих термина “националисти” 1) Понеже, като производен от “нация” изразява техния основен  светоглед, който счита че “нацията” – етнически хомогенна народностна група развила свое “национално съзнание” – е основен социологически факт и причина за съществуванието на всички напреднали (“развити” бихме казали днес) европейски държави, от времето след френската революция до “апогея” на национализма през първата половина на ХХ век. 2) Понеже той ги определя като противници на идеите на “марксизма”, светоглед който, в много от своите превъплъщения избираше да се маскира като “народен”, но винаги категорично отхвърляше идеята за “нация” (както и за индивидуални права и ценности) като несъвместими с псевдо-научните постулати на “диалектичния” и прочие материализми.

Но ето че наближава 2003-та година и не бих желал да оставя впечатлението, че съм останал до днес с точно същите убеждения и виждания както по онова време. Докато в моя светоглед българската “нация” безспорно съществува и представлява най-близкия за мене колектив (а не икономическите “класи” от марксисткото верую), разбрах и се убедих, че огромните и дълбоки промени в технологията, комуникациите и въобще условията на живот на цялото човечество през изтеклите десетилетия (и тези които знаем че още го чакат), изискват от модерните и напредничави общества, да приемат 1) предимството на основните лични права и свободи на човека пред тези на колектива и 2) При нужда да подчинят интересите на “нацията” на необходимостта от нови начини за съгласуване, от “интер-национални” и дори “федеративни” форми на съжителство, във все по-широки измерения – конкретно като тези към които се  движи например Европейския съюз. Това е в което вярвам днес – и в това, че нашето съучастие ще зависи от това дали и кога ще успеем да съградим в България истинско “гражданско общество” и да възприемем дух на народностна и религиозна толерантност.

Изпълнен съм и с надеждата, че пиша в навечерието на едно историческо събитие – присъединяването ни към НАТО – разширена и модернизирана международна организация за сигурност на демократичните държави – където България ще бъде, 58 години по-късно, отново съюзник и на германския народ, и на Канада, чийто гражданин аз станах през 1957 година. Ще бъда дълбоко задоволен да доживея този ден.

Твой Антон Чипев

(15.10.2002)

Към таблицата на този раздел  Виена 1944-45 и последици   >>

Към началото на  този  принос
Към началото на  Форума 
Към  довиждане

Вижте за други приноси и автобиографичните бележки на автора
Антон Чипев, Канада   >>