Из  “The Economist”

EДИН  ШАНС  ЗА  ЕВРОПА

Измежду интересните коментари на Лондонския The Economist по случай приемането на Лисабонският договор и изборът на постоянен президент и на “върховен представител по външната политика на ЕС”, първи бяха тези в уводна статия на  външно-политическият редактор Edward Carr,  в тазгодишния специален брой “Светът през 2010 г.”.

 Европейският съюз трябва да се възползва от шансът който предлага Лисабонският договор, и да не позволи да бъде зле употребяван 

          Когато Лисабонската спогодба ще влезе в сила, вероятно в началото на 2010 година, мнозина в Европейския съюз ще изпитат чувство на облекчение – това ще бъде добре дошъл край на осем години пазарлъци, на отхвърляния на проекти за Европейска конституция и на прекалено съсредоточаване върху вътрешните механизми на съюза. Ратификацията на Лисабонският сложи край на тези въпроси. Но тя означава и ново начало. Защото тази спогодба предлага на Европа както шансът да засили своето влияние в света, така и рискът да си навреди с нови борби за надмощие между Европейския парламент и другите центрове на власт в ЕС. Кой от тези сценарии ще се осъществи?

           Не е необходимо да си британец и евро-скептик за да те избие пот при самото споменаване на Лисабонския договор. Неговата начална цел  беше, ЕС да стане по-демократичен и 27-те му членове да работят по-добре заедно. В действителност, стотиците страници трудно разбираем жаргон изглеждат като наказание за всеки гражданин, който би сгрешил и се заинтересувал от съдържанието му. Накрай също се оказа, че трябваше да бъде прокаран почти насила, след като в Франция, Холандия и Ирландия (първия път) избирателите отхвърлиха предишни проекти.

           Въпреки всичко, Лисабонският договор е от значение – заради нещата които урежда,  тези които не урежда, както и онези които оставя неизяснени. Ключовите му разпоредби се състоят от хартата на фундаменталните права, по-ясните ограничения на ветото на членовете, участието на Европейския парламент при почти всички законодателни мерки (но без право на вето) и създаването на две нови ръководни позиции в ЕС: един постоянен президент на Европейския съвет, съставен от държавните ръководители на 27-те члена, и един  нов “върховен представител” по съюзната външна политика.

           Това което Лисабон не уреди е също от значение. Спогодбата изостави нелепата идея да имитира ентусиазирани фрази от Американската конституция. При събития заслужаващи свиренето на национален химн, на европейците ще бъде спестена необходимостта да изпълняват “химна на радостта” на Бетховен. Накрай, за разлика от предишни договори като Мастрихт, Ница и други, Лисабонският не предвижда проекти за други, бъдещи важни реформи.

           Този факт, както и споменът за загубените референдуми, отправят посланието, че мощната машина за проектиране на споразумения и договори, която през десетилетия движеше интеграцията на Европа, засега е блокирана. Това означава, че “федералистите”, които отначало търсеха по-силна интеграция с помощта на грандиозен конституционен проект, но след това с много мъки едвам прокараха Лисабонският договор, са спечелили една Пирова победа. В процеса на своето разширяване на изток, Европейският съюз трябваше засега да се задоволи да бъде дефиниран като клуб от национални държави.

…

          Как членовете на този клуб ще си послужат с този договор зависи и от въпросите които останаха неизяснени. Въпреки слабостта на своя демократичен мандат, Европейският парламент ще се стреми да засили своето влияние и ще конкурира Комисията  и Съвета в Брюксел – както например през лятото на 2009, когато забави потвърждаването на Хозе Барозо начело на Комисията. Депутатит все клонят към повече регламентация и интервенция. Те вероятно също ще опитат да внесат елементи на нездрав корпоратизъм при финансовите реформи, ще фаворизират високо-технологическите индустрии,мерките за борба с климатичните промени и други сфери, където ЕС ще бъде ективен в течение на 2010 година.

           Това означава, че Съвета на Европа ще има жизнено важната задача да защитава изпадналата в трудности европейска икономика от подобни давления и единният пазар от нападките на държави, чиито правителства държат преди всичко да бъдат виждани че запазват работни места и предотваряват безработицата. Втора важна задача ще бъде областта на външната политика, къде договорът  представлява може би най-значителното постижение.

           Европейската външна политика е хаотична, отчаст защото 27 страни често преследват различни цели, но също така поради зле организираните екипи, които трябваше да се сменят всеки шест месеца. Новият президент на Европейската комисия и новият й “върховен представител” за външна политика, въпреки че може да напомнят и сцена от “Микадо”  (английската оперета от Гилберт и Съливан), действително могат да изиграят важна роля и ще разполагат с необходимият ресурс. Те ще имат шансът да засилят ролята на ЕС в световната политика –  стига националните правителства  да позволят това. След като почти катастрофира при прокарването на Лисабонския договор, Европа сега трябва да се стреми успешно да го оползотвори.

 ----------------------------------------------------------------

 След избора на лейди Катрин Ештон за “върховен представител на ЕС по въпросите на външната политика”, в статия от 3 декември “Икономист” се изказа в защита на някои източно-европейски държави-членки, където лейди Ештон е била критикувана, че в края на 70-те и началото на 80-те години е участвала активно в дейността и манифестациите на т.н. “Кампания за Ядрено Разоръжаване” (CDN – Campaign for Nuclear Disarmament). Това движение се  противо-поставяше на политиката на САЩ, специално разполагането на техни ядрени оръжия в западна Европа, с което фаворизираше пропагандата и стратегическите цели на СССР:

Миналото  не  е  без  значение

Не е необходимо лейди Ештон да бъде подозирана в симпатии към комунизма…за да трябва, все пак, да изтъкнем странната тенденция на западно-европейците към амнезия за злодействията на комунизма и за вината на онези между тях, които навремето го оправдаваха (което включваше поне част от участниците в “Кампанията” и от членовете на лейбъристката партия). Тези хора същевременно проявяват отлична памет и чувствителни морални струни когато се касае за ред други проблеми, било от дълго време отминати (например робството и колониализма), било общоприети като безспорни злини (нацизмът или апартхейд). Това е една много комфортна позиция, която обаче не се възприема от всички и не е имунна срещу критика.

           Западно-европейците не бяха тез които товареха на конски вагони, за да измират от студ и глад в Сибир. Не бяха западно-европейци които трябваше да избират, дали да доносничат за свои колеги или пък децата им да загубят правото на добро образование. Западноевропейци не бяха хората осъдени да живеят в потискащата, унизителна изостаналост и стагнация на късната комунистическа ера. Западно-европейци не бяха онези върху които се стреляше на живо, когато се опитваха да напускат страните си.

           Поддръжниците на лейди Ештон може с право да считат, че е несправедливо сега да се напомнят отдавнашни и забравени елизоди от нейното минало.  Но в очите на мнозина от източно-европейците, тогавашните манифестации в полза на “миролюбието” рискуваха да удължат съветската диктатура, като отслабят натиска от Запад  върху империята на злото. Като шеф на дипломацията на ЕС, лейди Ештон ще трябва да говори и от тяхно име. И не бива тези за които този проблем  е от значение, просто да бъдат обвинявани че били предубедени: това няма да  премахне проблемът, а само ще го утежни.

 -----------------------------------------------------------

 В броят от 12 декември , главният редактор за Европа (с псевдоним Charlemagne -Карл Велики) коментира новите развития. и пише че, макар по начало позитивни, те могат да се тълкуват и като доказателства за една “липса на жизненост” присъща на общества които се задоволяват с минали постижения и са най-вече  загрижени да запазват сегашният статут. За сравнение, авторът предлага случаят с аристокрацията в Сицилия в края на 18 и началото на 19-и век (описан в известният роман на Джиузепе ди Лампедуза “Леопардът” и прочутият филм на Скорсезе). Там героят Дон Фабрицио и семейството му виждат как сицилианската мафия и наполеоновите войни рушат основите на тяхното богатство и влияние, но нямат волята да се борят за бъдещето на рода си, а се примиряват да подържат “благородно” поведение и до последния  момент илюзорният си аристократичен начин на живот.

           Дали Европа е на път да свиква с
мисълта за “благороден упадък”?  

          Навсякъде се чуват предупреждения за релативния упадък на Европа и опасността от един нов “Г-2 свят” доминиран от Китай и Америка, ако Европа не успее скоро да се обедини и да заговори с един глас. Чуваме депримиращи напомняния, че ако през 1990 г. Европа е съставлявала 25% от населението на света, то през 2060 това може да спадне на само 6%, от които близо една трета ще бъдат на повече от 65 години.

           Сега европейските лидери настоятелно предсказват, че Лисабонският договор щял да направи ЕС по-ефикасен и “резултатен”, че банките наново щяли да поемат истинската си роля като кредитодатели на бизнеса(а не на държавата) и че борбата срещу глобалното затопляне щяла бъде безболезнена за Европа и да създаде милиони нови и добри работни места. Това не е цялата истина… защото и след Лисабонската спогодба Европа ще продължи да се бори със същите проблеми – и със същите конкуренти – както преди:  като Бразилия, Индия, Китай – и Америка.

           Основният проблем е това, че Европа отдавна вече не живее в рамките на своите възможности и че се нуждае от реформи, за които обаче липсва политическата воля-  и дори достатъчно амбиция (вижте изборът на “безопасните” и почти непознати Херман ван Ромпой и Катрин Ештон на високите нови постове създадени след Лисабон).

           А историята с Дон Фабрицио от “Леопардът” навежда и на друго възможно обяснение: че в продължение на един живот “благородният упадък” може да предлага изкушителен избор. Дон Фабрицио вижда как ново-забогатяли съседи изкупуват земите на обедняли аристократи и знае, че същата участ заплашва и него. Но неговата класа хора са прекалено горди за да се борят за спасение. Те все още имат своите дворци и своят живот изпълнен с култура и елегантност. Не само това, но техните съперници, новите богаташи, се стремят всячески да имитират техният стил и начин на живот, да женят свои синове за тяхни дъщери. По подобен начин, в Европа например се подчертава, че отвъд Атлантика САЩ копират европейската система на здравно осигуряване и че Китай е заинтригуван от европейския социален модел. Какво от това, че военната мощ на Европа била незначителна, какво лошо имало да бъдеш мирният и благоденстващ стар континент? Лошото е там, че този начин на живот в действителност не може да бъде подържан, дори съперниците да подражават на най-важните му придобивки

          Аристократът се надява, че неговите деца, или дори внуците му, ще могат да живеят като него. Но авторът на романа знае, че краят е дошъл много по-скоро. Дон Фабрицио обаче е прекалено уморен за да действа и отказва да следва препоръките на политици- реформатори, като обяснява че сицилианците вече били “твърде възрастни” и “изтощени” и предпочитали да не спорят кое било добре и кое не. За тях, казва той, най-голем грях било да им се предлага да действат.

            Днес, най-паметната фраза от “Леопардът” е  “ако желаем нещата да останат каквито са днес, ще трябва да ги променим”. Остроумна формулировка, но лесно недоразбрана. Днешните европейски лидери говорят за промени, но много често по начин който да ги прави  приемливи за онази част от Европа която е наистина застаряла, уморена и изнервена. На мода са формули както фразата за “Европа която да ни брани” (a Europe that protects), която наскоро употребиха и френският президент Саркози и германският канцлер Ангела Меркел. Колко пораженски слоган!  Защо не Европа, която да даде нови сили на своите граждани, или която да ги направи по-способни да конкурират? Европейците могат да живеят още известно време от наследеното богатство, и мнозина от тях в завидно благосъстояние. Много неща в Европа са прекрасни и дори “благородни”, включително амбицията да се понижават социалните неравенства. Но старият континент по никакъв начин не бива да се подава на изкушението за “благородна капитулация” (a genteel surrender).

Преводи от

Антон Чипев, Канада

(ЗЦ  1.01.2010)

      Из  “ The Economist “

  “ОМАГЬОСАНИЯТ  КРЪГ”  ТУРЦИЯ  И  ЕС

 (Уводна статия от главния редактор за Европа “Charlemagne” от  септември 2009 г., оригинално заглавие “Turkey’s Circular Worries”. Превод от оригинала от Антон Чипев, Канада)

            Става все по-трудно да се твърди, че преговорите за приемане на Турция в Европейския съюз напредват нормално

            Приятелите на Турция в ЕС са убедени, че времето работи в  тяхна полза. Ако запитате въпросните политици, дипломати и служители на ЕС, дали вярват че Турция един ден ще стане пълноправен член на Съюза, те ще Ви отговарят, че е наложително това да се осъществи. Десетина – или двадесетина –  години от сега, възраженията срещу членството на Турция ще изглеждат тривиални, в сравнение със предимствата които тя предлага: като център при транспорта на енергия, като регионална дипломатическа сила и като мост към мюсюлманския свет, в допълнение на динамичната й икономика и по-младото й население.

            Но когато стане дума за леденото темпо с което се движат формалните преговори за членство, същите приятели на Турция започват да изявяват тревога. Когато преговорите започнаха през октомври 2005 г., най-популярно беше очакването, че това ще доведе до един позитивен, желателен “омагьосан кръг”. В смисъл че в Турция реформаторите ще се възползват от динамиката на присъединителния процес за по-лесното и бързо реализиране на промените изисквани от Европа. Реализирането на тези реформи ще успокои европейското обществено мнение, ще улесни преговорите и бъдещето членство, ще засили позициите на самите реформатори и тъй нататък. Или, според една от гладко  “полираните” фрази които дипломатите харесват, се казваше, поверително, че за Турция “пътят които тя ще трябва да измине е толкова важен, колкото самото предназначение”.

            Оказва се, обаче, че за да се осъществи пътуването, тези които са го предприели трябва да са също убедени, че предназначението е желателно и достижимо. Турците четат вестници. Те знаят че има европейски лидери които, както френският президент Саркози, смятат че е дошло време да спрат “лъжите” за пълноправно членство на Турция. “Турция се намира в Мала Азия”, казва г-н Саркози; “аз няма да съм който ще разправя на учениците в Франция, че границите на Европа стигат до Сирия и Ирак.”  Ясно е, че този вид реторика е твърде опасна: ако се развие съмнение в искреността на ЕС, омагьосаният кръг на членството вместо позитивен, ще стане фатален.      

            Според Ченгиз Актар, професор от университета Бахчисехир, само  изискванията на ЕС по предпазването на околната среда, могат да наложат разходи от близо 140 милиарда евро (200 милиарда долари). Никоя страна не би рискувала да похарчи подобна сума, ако не вижда да има достъпен път към евентуално членство. Някои изисквания на ЕС са и прекалени. Едно от тях предвижда, европейски фирми да бъдат допуснати да участват на търгове за публични доставки. Този сектор представлява пазар за 60 милиарда евро годишно, до който несъмнено няма да бъде даден достъп “докато г-н Саркози обикаля Европа, казвайки че Турция никога няма да стане член на ЕС”. И всеки път когато реформите там се забавят – противниците на Турция в Европа бързат да прокламират, че те открай са имали право и че тази страна наистина не била годна да става член.

            Независимата комисия от проминентни привърженици на турско членство, оглавена от бившия финландски президент Марти Атисаари, на 7 септември публикува своят пореден доклад. В него комисията си служи с права реч. Действията на “някои европейски лидери”, пише в доклада, “са почти довели до спиране на присъединителния процес.” Едновременно, в Турция пък  “за съжаление” се е стигнало до забавяне на вътрешните реформи. Ако се прибавят и проучванията които сочат растящо разочарование от ЕС  в Турция, става ясно, заключават г-н Атисаари и колегите му, че се е развил един “фатален омагьосан кръг” около преговорите за турско членство. 

            От 35-те “глави” по които се преговаря, досега само една е била затворена. Осем глави са формално блокирани поради това, че Турция не спази споразумението да отвори своите пристанища и летища за кораби и самолети от Кипър, който стана член на ЕС през 2004 г (Турция никога не призна гръцко-киприотската република, и сега настоява, че нейните действия представляват недопустима и  неоправдана блокада на турският северен Кипър). Съединяването на двете територии на  острова се очаква да отстрани този спорен момент. През 2008 г., под егидата на новият президент на Кипър Деметрис Кристофиас, действително започнаха обещаващи преговори за помирение.  Въпреки това е “трудно да се видят признаци” за чувство на спешност от страна на гръцките киприоти, твърди представител на ЕК. Това положение може да костува позицията на турския президент на Северен Кипър, Мехмед Ал Талат. През 2010 г. там ще има избори и неговите противници, които единно заемат “твърди” позиции по този въпрос, се готвят да го свалят. А Европейската комисия през идващия декември трябва да докладва на правителствата от ЕС, дали Турция се придържа към своите обещания за отварянето на пристанищата си. Този доклад може да стане причина за сериозни нови разногласия

            Комисията Атисаари доста недвусмислено приканва европейските политици по-малко да разискват тези спорни теми, а да изпълняват обещанието си, че ще преценяват кандидатурата на Турция стриктно по това, дали тя може сполучливо да спазва правилата на ЕС и ценностите на които той е изграден.. За жалост, трудно може да се очаква политическите противници на турското членство да ограничат своята кампания. Защото в страни като Австрия, Германия, Холандия и Франция, да говориш против членство на Турция е печеливша изборна тактика.

 Прагматизъм – по финландски

             В  лични разговори, г-н Атисаари, който спечели Нобелова награда за своето посредничество при крайно трудните обстоятелства в Косово (и преди това при примирието след войната на НАТО срещу Сърбия през 1995 г.) казва, че с времето  ще се намерят начини тези проблеми да бъдет решени. Г-н Саркози няма вечно да е президент, а преговорите с Турция ще траят дълги години. “Бил съм президент (на Финландия) и съм склонен да казвам: президентите идват, но и си отиват.  За Европа като цяло, важното е тя да спазва своите обещания и да осигури че преговорите ще продължат.  Други проминентни личности се изказват по-нюансирано. Една от тях намира положителен фактът, че в Турция елитът продължава да вярва и да разчита на преговорите за членство. Главните опозиционни групи са наглед по-приятелски настроени към Европа отколкото преди. Предстоящите избори в Германия, поне както изглежда  в момента, ще доведат отново до правителство разделено по турския въпрос. ( Дали новите й коалиционни партньори ще засилят противо-турските становища в управлението на г-жа Меркел, или обратното?) Това може да ползва Турция, като статуквото се задържи и преговорите с нея продължат.  

            Проф. Актар от своя страна предлага, тези страни в ЕС които подкрепят  Турция, да предложат една обща не-официална дата за нейното приемане, като например 2023 – стогодишнината на турската република. Той е съгласен, че няма да е възможно всички държави в ЕС да приемат определена крайна дата за турско членство, но смята че самата идея би била от полза за морала на хората там – и на преговарящите. Това предложение не е без интерес.

            Но докато е възможно да се очаква, в Европа кандидатурата на Турция за членство в ЕС с времето да стане по-осъществима, то в самата Турция крайната бавност на процедурите рискува да намали шансовете за въвеждане на реформи и оттам за успешен завършек на преговорите. Ако европейците и турците успееха да се срещнат някъде по средата, тези кръгообразни проблеми вероятно ще се окажат по-лесно преодолими и ще доведат до резултат от историческо значение

(ЗЦ  1.11.2009)

Към началото на  Форума 
За контакт

Свидетелства за успех на еврокомисарите
 
...Когато България се присъедини към ЕС през 2007 г., Меглена Кунева стана комисар по въпросите за защита на потребителите, не-обещаващ портфейл. Въз основа на своите либерални икономически виждания, тя реши да подкрепя правата на потребителите и така да постигне, европейците по-лесно да ги съчетават с конкуренцията и свободния пазар. Добре избраните обекти (банкови разноски, фалшиви интернет обяви на аеролиниите) й позволиха да добие изтъкнат профил.

(ЗЦ  1.11.2009)

Към началото на  Форума 
За контакт

 При енергоснабдяването на Европа

КОЙТО ПЛАТИ ЗА ПОСТРОЯВАНЕТО НА ПРОВОДИТЕ,
ТОЙ ЩЕ ИМА И ПОСЛЕДНАТА ДУМА.

От “The Economist”, Лондон, 18 юли 2009. Поместена е карта с трасетата на всички газопроводи – вече съществуващите и тези планувани, било нови, било с увеличен капацитет, също и нефтопровода Баку-Тбилиси-Чейхан (Турция). Вижда се, че и двата нови газопровода “Южен поток” и “Набуко” минават през България. Оригиналното заглавие на статията “He who pays for the pipelines calls the tune” e пародия на популярната поговорка “He who pays the piper calls the tune” (“Който плаща на гайдаря, той решава какво ще свири”). Превод от оригинала – Антон Чипев, Канада.

Набуко и други нови газопроводи може да подобрят енергийната сигурност на Европа, но еднакво важна може да е либерализацията на пазаря. 

Усилията на Европа да обезпечи своята енергийна сигурност не веднъж са завършвали трагично – или пък комично. Нейната зависимост от Русия, която доставя една трета от европейските нужди през проводи с посока изток-запад, контролирани от Кремъл, по много признаци нарастваше неумолимо и тревожно. Няколко пъти конфликти с Украйна доведоха до прекъсване или намаляване на доставките. Руснаците си служеха с тези доставки като средство да ”разделят и владеят” западните си съседи. Мощни енергийни компании от страни като Германия и Австрия се постараха да установят привилигеровани отношения с Газпром, руският енергиен гигант под държавен контрол. “Преливането” между печалби и политика намери олицетворение в Герхард Шрьодер, бившият германски канцлер, който от 2005 г. насам служи като подставено лице за проекта “Северен поток” – газопроводът който да бъде преведен по дъното на Балтийското море. Наред с “Южен поток”, паралелният проект прекосяващ Черно море, Северен поток, ще позволи на Русия да заобиколи несигурни транзитни страни, Украйна преди всичко. Западно-европейската клиентела може да има предимства  от тези проекти, но те тревожат източно-европейските страни, които са по-силно изложени на натиск от страна на Русия.  

Това тягостно положение е почнало да се подобрява. Първо, Европа действително разшири кръга на своите доставчици: поради високите цени и несигурното снабдяване, Газпром загубиха една трета от  пазаря си в Европа, за сметка на доставки от Норвегия, Катар и Тринидад – така твърди Михаил Корчемкин от консултантската фирма  East European Gas Analysis. Второ, едно от усилията на ЕС за преодоляване на руския транзитен монопол получи засилен моментум: На 13 юли, в Анкара бе тържествено подписано споразумение по проекта за газопровод “Набуко”, който да свърже Европа с обилните газови залежи на Централна Азия, с транзит през Балканите, Турция и Кавказ. Формално обявиха своята подкрепа както главните транзитни страни Австрия, Унгария, Румъния, България и Турция, така и Германия. Това развитие се дължи и на 200 милионна евро субсидия от ЕС, и на някои политически промени. Турция до скоро преговаряше много агресивно (някои твърдят дори деструктивно) за Набуко. За промяната може да е допринесъл и фактът, че по-рано през тази година, ЕС дискретно прояви интерес към конкурентнция проект  “Бял поток”, минаващ също през Черно море. А накрай и това, че “Набуко” ангажира като консултант Йошка Фишер, бившият германски външен министър. (На това място се посочва друга статия, от същия брой, озаглавена  “Йошка Фишер срещу Герхард Шрьодер”.) 

Набуко ще има капацитет около 30 милиарда кубика газ годишно. Но това представлява само една пета от руските експорти към Европа – и проводът няма да заработи преди поне 2015 г. Освен това, не е много ясно, от къде ще се взимат необходимите количества газ. Азербайджан  има достатъчно, но само за първоначалните етапи, макар че там разработват нови офшорни кладенци. Логичен доставчик би бил Иран, но по политически причини за това не може да става и дума. Обещаващ нов източник ще бъде кюрдската част на Ирак. През миналия май, консорциум подкрепян от Запада оповести план, там да се инвестират близо 8 милиарда долара за производствот на газ, който да бъде продаван на Набуко. Преди няколко дни, иракският премиер Нури ал-Малики заяви, че Ирак би могъл да осигури половината количество необходимо за този газопровод. 

Най-положително би било, ако главен доставчик станеше Туркменистан, централно-азиатската диктатура, под която се намират едни от най-голямите залежи на природен газ на света. Туркменското ръководство се колебае и не иска да предизвика недоволството на Кремъл, който сега изкупува цялото тяхно производство за да компенсира за собствения намаляващ добив. Но преговарящият от името на ЕС консорциум може да е постигнал известен пробив: Наскоро президентът Гурбангулу Бердикмохамедов заяви, че Туркменистан имал излишък на природен газ "на разположение за клиенти от чужбина, включително Набуко". За тази цел обаче ще е необходим нов газопровод, под Каспийски море. Освен че това ще е скъпо и бавно, то няма да се хареса нито на Русия, нито на Иран (където биха предпочели газопровод с трасе по земя). А в Каспийско море само Русия разполага със сериозни военни сили – и по време на войната с Грузия миналата година доказа, че е готова да употреби сила в защита на своите интереси в този регион. 

Делегация от Съединените щати, включваща експерта за тази област от Съвета за национална сигурност на Барак Обама, Майкъл МакФол, току що посети Туркменистан с цел също да подчертае важността която Западът отдава на Набуко. Лобирането на САЩ се оказа от решаващо значение за построяването на нефтопровода Баку-Тбилиси-Чейхан, водещ от Азербайджан до турското пристанище на Средиземно море и оперативен от 2005 г. В началото мнозина смятаха този проект само за мечта, но благодарение на силната подкрепа по политическа линия, с времето  той придоби аура на неизбежност. Привържениците на Набуко се надяват да успеят повторно, при това ново начинание. 

Други, по-малко амбициозни проекти също напредват. За ИТГИ, газопровод от Азербейджан до Италия минаващ презТурция и Гърция, наскоро се съобщи че е договорено да се построи и отклонение на север, към България, с което би се прекратила почти пълната зависимост на тази страна от вноса на руски газ. И още един проект под егидата на ЕС, Транс-адриатическият газопровод, бил сключил споразумене за доставки от Иран, а освен това се надявал на доставки от Азербайджан. 

Русия обаче, също се бори и подържа съревнованието. Газпром токущо подписа споразумение на стойност 2.5 милиарда долара за доставки на газ от Нигерия. Руският гигант също бърза с газопровод “Опал”, който да свърже Северен поток с вече съществуващ транзитен пункт на германско-чехската граница, на който проект, учудващо, Германия е вече гарантирала 25 години монопол. По отношение на други елементи от “енергийната” дипломация на Кремъл, резултатите са смесени. Опитите за изграждане на “международен картел за природен газ” не напредват. Проектите за спешно развитие на пазаря за “отечнен” природен газ изглеждат нереалистични. Последна новина съобщава за конфликт с Туркменистан, който спъвал вносът на газ от там. 

В Русия и този отрасъл от дълго време страда от корупция, некомпетентност и държавно вмешателство. Продукцията намалява. От разпада на Съветския съюз, Русия е реализирала само едно ново добивно поле, докато оставащите резерви се намират все в далечни региони и изискват скъпи инвестиции. Още преди да падне цената на нефта (което повлече и цената на природния газ), Газпром се отличаваше с най-високи костуеми цени и най-неблагоприятно финансово положение от всички международни производители на газ. Натоварена с повече от 40 милиарда долара дългове, компанията трудно може да си позволи проекти които са изгодни политически, но икономически слабо рентабилни.Такъв вид все повече придобиват както Северен (цена най-малко 13 милиарда евро), така и Южен поток (20 милиарда). Освен това е много възможно да се окаже, че и двата проекта нарушават анти-монополните разпоредби на ЕС.

Опасността от това се увеличава с влизането в сила на нови мерки за либерализиране на енергийния пазар в Съюза. Досега Германия, Франция и други успешно се бореха в защита на свои енергийни “национални шампиони”. Но Европейската комисия ще изисква все повече либерализация и повече хармонизация на вътрешния енергиен пазар. На 8 юли т.г., два гиганта в тази област, E.ON от Германия и GDF Suez от Франция, бяха глобени със по 553 милиона евро заради сключена спогодба визираща руски газ. ЕК може също да проучи, дали монопола на “Газпром-Опал” и договорените там забрани за ре-експорт на природен газ, не са нелегални. “Комисията се опитва да постигне по съдебен път това, което не й се удава законодателно” твърди Пиер Ноел, френски енергиен аналист от  “European Council on Foreign Relations” (Европейски съвет по международни отношения). 

Накрай, може скучните иначе мерки за либерализация на енергетиката, по-успешно да допринесат за енергийната сигурност, отколкото грандиозните проекти за нови газопроводи.

(Превод от оригинала: Антон Чипев, Канада)

(ЗЦ  1.09.2009)

Б Ъ Л Г А Р С К А   Р А П С О Д И Я

Уводна статия, в изданието за 15-21 май 2009, на “The Economist”, от главният редактор за Европа “Charlemagne”, (Превод на интегралния текст от Антон Чипев, Канада. Съкратени преводи бяха публикувани, на 15 май, на интернет-сайтовете на Медиапул и в. “Дневник”.) 

Защо Европейската Комисия наложи санкции
на най-бедната си страна членка на Балканите.

За човек изправен пред заплахата след шест месеца да банкрутира благодарение на санкциите наложени на страната му от Европейския съюз, Стефан Петров намира твърде топли думи за Брюксел. Г-н Петров е млекопроизводител от хълмистите региони в Северна България.  Две години и половина след като страната му се присъедини към ЕС, неговият бизнес е застрашен от катастрофа, защото 800 млн. евро (1.1 млрд. долара) в пред-присъединителни фондове за нови страни членки, включително такива за земеделието, миналата година бяха замразени от Европейската комисия сред оплаквания за измами, фалшиво надути контракти и конфликт на интереси. Около 220 млн. евро от замразените средства са за винаги загубени, защото крайният срок за тяхната употреба изтече през ноември. Срокът за друга част от 110 млн. евро, тази която включва субсидията за г-н Петров, ще изтече в края на настоящата година. Въпреки това, този фермер не оспорва логиката на решението, помощи за България да бъдат замразени, най-тежката санкция някога налагана от ЕС на член на съюза. “Тези които ни управляват опитаха да крадат от тези пари – и частично успяха” отговаря г-н Петров на въпроса, защо европейските помощи бяха замразени. И настоява, че Европейския съюз е “добър за фермерите”.

За да отговори на европейските стандарти, г-н Петров е свързал кравефермата си с централния водопровод и наскоро инсталирал бляскава нова шведска инсталация за доене, заместваща стара уредба от на вид ръждясали и опасани от паяжини тръби и помпи. Миналата есен му  беше отпусната ЕС субсидия на стойност 50 хиляди евро. Въз основа на това, местна банка лесно и бърже му даде съответен заем (макар че все пак го е гарантирал със четири големи обори, останки от бившо колективно стопанство,  пълни с лястовици и миризма на тор. Петров при комунизма е бил тролейбусен шофьор, който през 1991 г. започнал  със само една крава, но сега има 230 глави, което го прави един от най-големите фермери в района, близо до Плевен. Проектът за който е поискал финансова помощ е включвал и средства за нов чешки трактор, осигуряващ по-висока рентабилността на бизнеса му.

Тракторът вече работи по фермата, но такъв не е случая с очакваните  европейски средства. Субсидията отпусната на г-н Петров е част от предприсъединителни помощи за земеделието известни като програма САПАРД. Правителството на България твърди, че е вече оправило проблемите посочени от ЕС и че ще плати за спешните осуетени проекти със средства от националния бюджет. Скептични функционери от ЕК обаче са на мнение, че българските власти изглежда не бързат да оправят нещата,и различни министерства продължават да спорят помежду си и да укриват замесени ”свои хора”. Г-н Петров е разчитал да получи средствата преди два месеца. При ниските цени на млякото в момента, той калкулира че ще може да покрива лихвите по кредитите си за още шест месеца, но след това ще фалира. Въпреки всичко той казва  “Европа е нашата надежда”. 

Мнението му се споделя от много българи. Повечето избиратели  при проучвания заявяват, че имат доверие в европейските институции, а три четвърти че не се доверяват на местният парламент и правителство. Но тази толерантност на българите няма ли да се изчерпа, ако средствата останат още дълго време замразени или ако същото се случи при други програми на ЕС, в бъдеше? Това е въпрос чийто отговор е важен и далеч надхвърля границите на България.

Много дипломати и политици в Брюксел са на мнение, че Румъния и България са били приети прибързано и настояват, че когато такива страни веднъж влязат в клуба, ЕС до голяма степен губи способността да им влияе. (Мнозина казват същото за Кипър.) Обратният аргумент е този, че приемането на страни като Румъния и България е най-добрият начин да бъдат защитени и окуражени местните реформатори, които представляват най-добрата надежда за бъдещето.

Така или иначе е ясно, че решението на Европейската комисия да замрази фондове предназначени за България не е било само техническа мярка.То представлява и важен политически  експеримент, а именно опит да бъде възвърнато едно средство за натиск на ЕС върху правителствата на нови членки, загубено след тяхното приемане. Успехът на този експеримент е от значение. Следващите страни които се надяват да бъдат приети в ЕС са повечето от Западните Балкани и при много от тях се очакват  същите проблеми като в България и Румъния, дори в по-крайни форми. Ако ЕС успее да си послужи със замразяването на фондове като проява на “строга обич” (на английски “tough love” – рецепта за отношение на родители към юноши) по отношение на България и въпреки това да запази подкрепата на избирателите там, това ще помогне не само на реформаторите в самата страна, но и на цялата кауза за разширяване. Но ако санкциите предизвикат анти-европейска реакция в България, експериментът на Комисията може да се окаже по-малко сполучлив.

 Когато санкции дават резултат

Съдбата на европейските фондове се превърна в политически важен  въпрос в България, където ще има общи парламентарни избори през  юли – само месец след гласуването на избори за нов Европейски парламент. Въпреки че сегашното, ръководено от социалистите правителство разтръби, че на 12 май са били размразени 115 млн. евро от парите на ЕС, много повече средства остават блокирани. Лидери от опозицията като Бойко Борисов – бивш борец и полицейски начални, понастоящем кмет на София – твърдят че корупцията на управляващите не е оставила на Брюксел “никакъв друг избор” освен да наложи санкции. Г-н Борисов, чиято партия води в предизборните проучвания, предлага малко конкретни мерки как да бъде прочистена системата, но прави емоционални обещания като “ще направим всичко необходимо за да ни одобри Европа”. Той също подчертава, че “парадоксално” доверието на българите към европейските институции "“всъщност се повиши когато парите бяха замразени”.

На своята ферма г-н Петров също сигнализира, че търпението му не е безкрайно. Той е съгласен, че замразяването на европейските помощи е било “оправдана” санкция. Но Европейският съюз трябва да потърси друг начин да изплаща помощите, който, ако се наложи, да заобикаля Софийското правителство. Един съседен кмет разправи, че 50 други стопани в района се намирали в положение подобно на Петров. Шосето към съседния град също е трябвало да бъде поправено със сега блокирани средства, но хората, добави кметът, все пак има доверие в ЕС.

Следващата вълна от европейски пари планирани за България възлиза на повече от 10 милиарда евро. Ако те потекат гладко, популярността на ЕС не би трябвало да бъде проблем. Но ако корупцията в България принуди Брюксел да замрази дори по-големи суми, вероятните политически последствия могат да вариират от революция на реформаторите до изпадане в краен национализъм. Разширяването на ЕС винаги е било донякъде експеримент: може  да му предстои и навлизане в непозната досега територия.

(ЗЦ  1.06.2009)

   Из   И к о н о м и с т   10 април 2009

А М Е Р И КА,  Е В Р О П А  И  Т У Р Ц И Я

Публичният призив на президент Обама, Турция да бъде приета в ЕС, може да причини отрицателни реакции.

(Водещата уводна статия на The Economist, Лондон, в изданиетоза  11-17 април 2009 г., за наскорошното посещение на американския президент в Анкара и Истанбул)  

            С решението, да приключи голямата си “обиколка на Европа” в Анкара и Истанбул, Барак Обама изпълни своето обещание, още през първите 100 дни на президентството си да посети една мюсюлманска страна. Той се възползва от този случай, в своята реч пред парламента в Анкара, за да заяви отново, че Америка не воюва срещу Исляма. Но посещението му същевременно документира и стратегическото значение на Турция за Запада изобщо.

            То е резултат на географически, както и на геополитически съображения. Г-н Обама подчерта, че Турция представлява естествен мост между Европа и Близкия изток. Нейната реална и потенциална важност като енергиен транзитен коридор към Европа, бе наскоро потвърдена по време на януарския конфликт между Русия и Украйна. Турция може също да играе решаваща роля в конфликтната Кавказка област, специално ако сполучат сегашните опити да се подобрят отношенията с Армения. Като военна сила, Турция подържа най-голямата армия в НАТО след Америка и на нейна територия са намира огромната американска въздушна база в Инчирклик. Напоследък турският премиер, Реджеб Тайип Ердоган, предприе и няколко енергични дипломатически стъпки в Средния изток, като посредник между Сирия и Израел, с обръщение към Иран и като строг наблюдател на усилията за разширена автономия на кюрдите в северен Ирак. 

            Турция е важна и по друга причина. Тя представлява функциониращ  пример на секуларна демокрация в една мюсюлманска страна. Би било погрешно опростяване, тя да бъде предлагана като модел за останалия мюсюлмански – и най-вече арабския – свят. Поради своята  история и своето географско положение, Турция представлява  специален случай. Но тя все пак допринася за опровергаване на широко възприетото виждане, че ислямът и ислямистки политически партии непременно трябва да бъдат несъвместими с една функционираща демокрация.

            Почти от момента в който през 2002 г. пое властта, умерено ислямистката партия на г-н Ердоган “Справедливост и Напредък”(АК) бе атакувана от средите в Турция които държат на установения от Ататюрк секуларизъм, специално от генералството. Въпреки това, и въпреки неуспехите им при скорошните местни избори, премиерът и неговата партия запазиха своята широка база сред електората. И в общи черти, макар и не съвсем последователно, не отстъпиха от пътя към либерални реформи, който през декември 2004 г.прекоси важен праг,  когато  г-н Ердоган триумфално получи определена дата на която да започнат формални преговори за членство на Турция в ЕС.  

            Тези преговори не вървят гладко. Пречките за турско членство са многобройни и обширни като самата Турция. В много страни от ЕС общественото мнение не одобрява нейното приемане. Френският президент, Никола Саркози, шумно и многократно демонстрира, че е против членството на Турция; по-малко шумно, същото направи и германският канцлер Ангела Меркел. Решението на дълго тлеещият конфликт на Кипър и така представлява непосредствено предусловие за приемането на Турция. А смущава фактът че, отчасти като реакция на липсващия ентусиазъм в Европа, турците губят желанието за по-нататъшни реформи необходими за членство в ЕС. Напоследък турското обществено мнение придоби забележимо анти-американски и анти-европейски оттенък. 

От Брюксел, а не от Вашингтон. 

            Предвид на горните обстоятелства лесно се разбира, защо г-н Обама повтори американския възглед, че ЕС трябва да приеме Турция за член. Но въпреки туй, това изказване на г-н Обама беше тактическа грешка.  Ръководителита на ЕС (и не само г-н Саркози) никак не обичат, външни личности публично да им казват, кого да приемат в своя клуб – досущ както г-н Обама няма да хареса, ако европейците му кажат да отвори границата на САЩ с Мексико. Те трябва да бъдат убедени, че такова решение ще бъде правилно, а не да бъдат лобирани по такъв начин, че приемането на Турция да се възприема като американска идея. Те трябва преди всичко да вярват, че турците са готови да проведат изискваните за членство допълнителни вътрешни реформи. И в най-добрия случай, членството на Турция няма да се осъществи преди да минат доста години. Дали и как да бъде преследвана тази цел  е работа на политическото ръководство в Брюксел и в Анкара, а не на Вашингтон.

  (Превод от оригинала: Антон Чипев, Канада)

(ЗЦ  1.05.2009)