Nov

ФОРУМ Здр@вко ЦАНКОВ

Политическата автобиография на един

Европеец от българско потекло – ЗЦ, Германия –

в редакцията на Даниела Горчева, Холандия

Здравко Цанков

Беше чудесен лeтен ден. Но наместо да играем на улицата, където му е мястото, бяхме затворени в малкия вътрешен двор, който отдавна не ни стигаше за интересни игри, на мене и на 4-години по-големия ми брат Милко. Още повече, че единствената възможност беше, да играем на футбол; но отидеше ли топката в съседния двор, врата помежду нямаше, затворът беше окончателен. Хич да не говоря за опасността от строшени стъкла на прозорци.

Време беше значи да се направи разузнаване на положението. Защо бяхме изобщо затворени във вътрешния двор, при забрана да излизане на улицата, когато поне тази сутрин досега не бяхме направили никаква беля, която заслужава такова сериозно наказание – още повече че родителите ни не бяха от толкова строгите?

Баща ставаше рано, но работеше като адвокат вкъщи; че беше по-това време в работната си стая – наречена и кабинет – не беше значи нищо особено. Наместо сако носеше, както винаги, когато не чака чужди посетители, една кадифена дреха, която тогава наричахме ”пижама”. Забелязах само, че често взимаше телефона, въртеше напразно звънеца, викаше ”хало”, но явно не получаваше отговор. От друга страна това не беше за първи път, телефонът често не беше на ред. Изобщо, освен забраната да излезем на улицата, останалото изглеждаше значи сравнително нормално.

Аз реших да изляза от забранената порта на жилището ни, което се намираше на партера – на Софийската улица Неофит Рилски, на ъгъла с улица Цар Асен. В средата на кръстопътя видях две млади войничета, един млад офицер и помежду им една картечница – също както фигурите ми от олово, с които играехме на война в къщи, когато нямаше други по-миролюбиви нови играчки; но тези бяха много по-големи от играчките и хората бяха живи. Тръгнах към тях, но офицерът ми се нещо скара, което не разбрах, а войниците вдигнаха дулото на картечницата в моята посока, та докато схвана по-ясно сериозността на положението, майка ми ме сграбчи и се намерих пак прибран в къщи. Картината трябва да е приличала на котка, която захапва своето коте за врата, за да го отдалечи от опасността.

Какво стана след това не знам, защото помня само че настъпи скука, която трая дълги часове. Баща ми беше абсолютно спокоен, макар и замислен, майка ми беше явно обезпокоена. Телефонът все още не вървеше. Чак след няколко часа офицерчето ни посети, даде любезно на баща ми някаква бумага и си отиде при картечницата, където всичко изглеждаше изведнъж спокойно, нормално и дружелюбно. (Че картечницата на кръстопътя пред нас не беше поставена там за наша слава, научих чак след десетилетия, когато прочетох подробности за организацията на станалото. Тя беше поставена чисто и просто стратегически в странична улица на дома на новия български министър председател Александър Цанков, моя “чичо Санди”).

Касаеше се за деня 9-ти юни 1923 година, деня на военния преврат срещу Александър Стамболийски. Баща ми като народен представител беше получил пропуск и ние напуснахме къщи и отидохме до близкия булевард Витошка № 59, където на ъгъла с улица Неофит Рилски живееше чичо ми Санди (Александър Цанков за другите хора) – професор, с голяма брада, както често носеха лекарите тогава. Чичо ми за разлика от моя баща до тогава не беше политик. Той не беше вкъщи, но пред входа имаше на пост двама войника в пълно въоръжение, други двама яздеха на кон по дължината на булевард Витошка, явно за да пазят къщата, а на далече се чуваха викове ”ура”, ”да живее армията”, ”да живее България”, ”да живее царят”. (Дали тези викове помня точно или ми ги бяха други разправили по-късно, не бих могъл да се закълна…)

Това беше, смятам, един рядък случай, когато историята позволяваше да датирам толкова точно първите ми спомени в живота – аз бях роден на края на януари, бях значи на три години и по-малко от пет месеца възраст. Така разбирате, драги читатели, защо наричам спомените си ”политически” – първото нещо което помня беше един военен преврат!

2: Без постоянен адрес

Мъчно мога да изброя на колко места съм живял в живота си. Само държавите бяха: България, Германия, Австрия, Франция, френско Мароко, пак Франция, Германия, значи седем. В България съм живял само в София, но затова пък – ако правилно броя – на пет адреса. Затова съучениците ми продължиха например в две гимназии: тези от Третата прогимназия отидоха предимно във Втора мъжка гимназия, много от тези от основното училище срещнах след това в Първа мъжка гимназия; и от всичките предишни училища – мнозина в Софийския университет „Свети Климент Охридски”.

Ако общо взето съм живял на много десетки адреси, между които три от четири през войната в Берлин след една бомбардировка изведнъж не съществуваха. Слава на европейската поща – не мога да кажа че ми се е изгубило едно писмо или прекъснала връзката с един човек поради този ми живот. Макар че трябва да призная, че винаги се грижех хората да научават новия ми адрес.

Мнозина са ме питали безброй пъти, защо баща ми не е купил или построил никога къща, та живеехме винаги под наем. Баща ми имаше специални идеи по въпроса. От една страна някои го закачаха, че като социалист бил против частната собственост на къщи. Той ме е обаче уверявал, че това не е вярно, а има две други причини, на което му вярвам: от една страна според неговите изчисления беше финансово много по-угодно да живеем под наем, а да пестим пари с които да купува, особено облигации (защото за акции баща ми нямаше достатъчно спекулативна жилка). Тези спестения бяха нужни "за старини", защото тогава държавни пенсии за него не съществуваха. От друга страна, понеже професионалните му доходи постоянно растяха, всяка къща в която живеехме под наем беше по-хубава, или по-голяма, или по модерна и удобна от предишната, особено за домакинята – майка ми.

Тя му ”уйдисваше на акъла” с честото местене, радвайки се да влезе в нова, изчистена, реновирана къща. Всичките други наоколо ни ”се чудиха на акъла им”.

Превратното е, какво стана с всички тези пари, които баща ми изработваше, пестеше и влагаше – винаги абсолютно легално – в български облигации в чужбина, главно в реномираната Лондонска турска банка на име Ottoman Bank. Баща ми не беше ”богат” човек; той беше обаче един отлично печелещ софийски адвокат. (Че беше и 14 години народен представител беше "в служба на отечеството", не извор на забогатяване). Погледнете сега съдбата му, и с това и съдбата на семейните спестявания, в тези исторически буйни времена.

В следствие на световната стопанска криза.

След Първата световна война България сключи с Гърция договор за размяна на население на доброволна база – предимно заможни гърци, живеещи в България, срещу предимно български бедняци, живеещи в Гърция. За това беше често нужна помощта на адвокати в страната на досегашното местожителство. Така баща ми стана адвокат на доста гърци.

При това беше позволено, български адвокати да работят за чужденци (не за българи) по ”американската система” и адвокатът да носи съдебните разноски, а в случай на положителен резултат да получава по-високи хонорари; сключвайки съответно споразумение с гръцкия клиент; които споразумения обаче гръцката държава не признаваше, тъй че ако гръцкият клиент не спазваше сключеното споразумение, срещу него не можеше да се води процес в Гърция. (Впрочем, всички клиенти на баща ми останаха благодарни и спазиха коректно тези споразумения; както става често в живота освен най-богатия от тях, до днес помня името му – Антонелис, който се оказа безчестен българомразец, който не плати на баща ми с ехидна усмивка нито лев). Във всеки случай общо взето, баща ми приложи в течение на няколко години извънредно много труд, но финансово направи един скок на горе и осъмна един ден като почти богат човек.

Тези пари именно баща ми внесе в български облигации в Лондон, с което не само правеше една инвестиция на фамилните спестявания, а и подпомагаше българската държава, като и поверяваше спестенията си. През време на голямата световна стопанска криза тези облигации загубиха голяма част от стойността си. Когато правителството на ”Блока”, под водачеството на Никола Мушанов, на 15 март 1932 спря изобщо плащанията на българските външни дългове, стойността на тези облигации се доближи до нула. По тази точка може значи да се каже, че баща ми беше експроприиран първият път още преди комунистите – от ”Блока”.

След втората световна война.

Между 1932 и 1944 г. Баща ми продължи да трансферира спестявания в Лондон и ги влага все в български облигации, за да продължава ”да поддържал българската държава”. След 9 септември 1944 г. отечественофронтовското правителство – по чисто идеологични причини – отчужди всички инвестиции на чужденци в България. В отговор английското правителство постави под секвестър вземанията на всички български поданици, между които и на баща ми, предавайки ги на т.н. Enemy property board (Управление на имотите на враждебни чужденци), който от своя страна обезщетяваше английски поданици, пострадали финансово от мерки на българското комунистическо правителство.

Като така, по този околен път, баща ми и нашето семейство беше изцяло експроприирано от българската комунистическа държава, въпреки че беше напуснало навреме страната преди идването на комунистите.

Баща ми беше значи експроприиран от българската държава два пъти в живота си – почти изцяло в 1932 г. от Блока и изцяло в 1944 г. от комунистите.

И сега да погледнем игрите на съдбата:

След 9 септември 1944 г. баща ми казваше не построих къща, сега поне да сме доволни, че не им я харизахме на комунягите. Нашата вярна дългогодишна слугиня, за която ще ви разправя интересни неща друг път, опита по собствена инициатива да спаси всички наши персийски килими; библиотеката на баща ми, поради богатството й на марксическа литература, беше предадена на Народната библиотека, където се намира и до днес под името ”Наследство Асен Цанков”; останалите мебели и т.н. бяха разграбени от тълпите след 9 септември, включително едно прекрасно пиано марка Steinway от кавказки орях, купено ново новеничко, което струваше едно състояние.

Баща ми ни беше внесъл много високи суми в лева в три спестовни книжки, на името на майка ни, на брат ми и на мене, които отечественофронтовският режим ”присвои”. Освен това на негово име, на брат ми и на мене по няколко килограма кюлчета злато, депонирани в отделни сейфове на Народната банка; Само практичният ми брат успя да си ги вземе от сейфа преди да напусне България на 7 септември 1944 г., с които можа да живее известно време в Париж, докато му се позволи да работи като строителен инженер; аз бях в Берлин, а баща ми не успя да вземе своите кюлчета, преди да напусне София на 6 септември – което имаше една хумористична страна, поради което ви запазвам разказа за други път.

След края на Втората световна война през 1945 г. – всичко каквото имахме в чужбина, Англия значи ни го взе, за да обезщети експроприираните от комунистите английски поданици в България.

След прелома 1990 г., който баща ми и майка ми не доживяха, колелото на съдбата се отново превъртя: ако бяхме оставили, както почти всички представители на българските пре-комунистически елити, недвижими имоти, щяхме да имаме, моят брат и аз, реституционни права. Съдби!

Съдби и неправди особено спрямо старите ми родители. Баща ми живя години в гнет:”Затова ли работих толкова много, пестих и поверявах всичко на българската държава, за да ме хранят на стари години синовете?” Слава Богу през последните няколко години името му беше политически окончателно умито на Запад, за да припечелва пари със собствения си труд публикувайки в БиБиСи, Свободна Европа и Гласът на Америка. А аз успях да се замогна, за да дам на майка си последните години на живота й едно финансово охолство подобно на това ни в София.

3: Западноевропейският културен шок

През 1926 г. баща ми, след много труд като адвокат и малко късмет, както споменах другаде се опаричи и прекарахме четири дълги летни ваканции в областта между Бавария, Австрия и Швейцария: аз, 4 години по-възрастният ми брат Милко и родителите ни. По близо два месеца отговаряща на учебните ваканции и тази на съдилищата.

На шест до девет годишна възраст този в истинската смисъл на думата нов за мене свят ми взе акъла. Още повече, че през четирите години ритмично следваше промяната – десет месеца София, два месеца ”Европа”, десет месеца София, два месеца ”Европа” – и така четири пъти натрапчивото принуждение, да сравнявам двата свята.

Всяка година се редуваха впечатленията, които детето на тази възраст не забравя. Първо идваше границата между България и Югославия след Драгоман. Сръбската гранична полиция събираше паспортите, сравнявайки с настойчиво съмнение лицата и портретите им в паспортите и изчезваше като за винаги. Във всеки случай обаче поне за един час, оставайки ни впечатлението на началото на едно безправие; и детето като мене чувстваше, че съм без възможност да докажа кой съм – без всякакъв документ, разбира се и без разписка като доказателство, че паспортите ни са съществували, но взети. Излизането на перона беше абсолютно забранено и тази забрана имаше формата на въоръжени сръбски жандарми.

След около част – с тона, като че ли сме вече хванати в престъпление, бяхме извикани да донесем в една барака куфарите си за митнически преглед. Четири души за два месеца имаха доста парчета багаж; и аз с 6-тях си години трябваше да мъкна (носачи през тези 4 години рядко се намираха, защото хора като нас които преминаваха границата бяха малко). В бараката на митницата трябваше да отворим всички куфари, които бяха претърсени, както по-късно съм го гледал в гангстерски филми. И хоп обратно във влака, където след това ни се донасяха паспортите, получили един голям мръсен, размазан печат за благоволението, което ни се е показала чуждата власт да минем през страната й.

Първата голяма спирка беше в Белград. С мъка забелязвах, че градът е по-голям, по-малко беден, гарата малко по-чиста и баща ми и майка ми споменаваха тихичко, да не би да има чужди уши в купето, че Белград е столица на Югославия, която ни е победила в последната война, от което следват обидите от Драгоман насам.

Следните граници бяха винаги по-приятни; следните градове да не им се нарадваш. Будапеща, макар погледната само от влака, беше явно един градски бисер. А момичетата и младите жени, които виждах по перона на гарата идваха като че ли от филмово студио. Никога не бях виждал толкова хубавици с тъмни коси и светло зелени очи. На чиито дрехи и чорапи червеното на роклята отговаряше точно на червеното на чорапите и т.н. Нека читателите не ми се сърдят – някои наблюдения не датираха може би от първата година, когато бях 6-годишен, а от следните до 9 годишната ми възраст, когато имах повече око за красотата на „гаджетата” и модното им облекло. Това не променя обаче нищо на общата картина, която запомних. От още по-късно идват може би следните ми размишления: Унгария също беше загубила като част от Австро-Унгария от една страна последната война. Но от друга беше придобила за първи път след векове държавна национална самостоятелност – дали поради това хората в Унгария изглеждаха така някак си по-щастливи?

Вечерта пристигнахме във Виена, явно един град от един друг свят (въпреки че се казва, че Балканът започвал във Виена), където преспахме в един хотел, първия в живота ми. Висок, мисля пететажен, бяхме настанени в стаи на най-горния етаж, от където се виждаше едно море от къщи, църкви, градини и асфалтирани улици. Които на другия ден инспектирах, защото в София асфалтирани улици в 1926 година не съществуваха.

По онова време, макар преди истинското царстване на автомобилизма, сутринта шума от улицата беше абсолютно различен от тази в София: шумът на автомобили, камиони, автобуси, трамваи и виенските файтони се сливаше в един нов вид непрекъснат общ шум, в който се влюбих и взех първото решение от това ми първо пътуване на Запада – искам да прекарам живота си в един истински голям град, където пулсира този вид живот с този ”шум на големия град”; който след това преживях първо във Берлин, и особено – след войната – в Париж.

На другия ден продължихме пътуването до курорта Бад Райхенхал, в германска Бавария, където щяхме да живеем близо два месеца. Особеното беше, че планинската природа ставаше все по-красива, скоро смениха парния локомотив на влака със електрически и гаричките по пътя ставаха все по-чисти и по-красиви, потънали в цветя, незамърсени от пушека. А влакът пътуваше точно по разписанието, окачено на стената на купето, за първи път от София насам.

В Бад Райхенхал на първата сутрин едно от най-младите момичета в кухнята дойде на работа с велосипед. Сякаш изплува от тишината, нищо не се чуваше: велосипедът не скърцаше, не вдигаше прах, улицата бе асфалтирана и гладка като стъкло. В този момент взех второто ми решение: искам или България да стане като Бад Райхенхал, или аз да отида да живея някъде, където всичко е чисто, хората говорят тихо и са любезни помежду си и най-главното: където ще мога да карам велосипед като на тази девойка, по асфалтирани улици без дупки и кал.

Можете да си представите, драги читатели, четири години по ред тези пътувания от София до Запада и два месеца по-късно обратно, без възможност да си дадете някакви други обяснения на случващото се, освен едното – че се касае за два различни свята. Чак десетилетия по-късно социологията въведе понятието ”културен шок”. Аз го преживявах четири години поред между 1926 и 1929 година, на 6 до 9 годишна възраст – Западноевропейския културен шок.

4: Фамилията на майка ми

Нека започна от майка ми, защото тя беше потомка на по-стария род – на братята Каравелови. Що се отнася до рода на Каравеловите има едно официално генеалогично дърво, където рода ни се води до моите внучки; чак при рождението на последната ми от три внучки на име Малина на 17 юни 2000 г. не получих потвърждение от запасния офицер Любен Ст. Каравелов, който водеше това генеалогично дърво; живеещ в София – навярно беше междувременно починал.

Майка ми Цветанка беше родена на 19 август 1894 г. в Карлово като Цветана Камбанова.

Дядо ми Стойчо Камбанов е син на един брат, а братята Каравелови – на друг брат. Братята Каравелови му бяха значи чичовци. Но дядо ми Стойчо Камбанов имаше още по-тясна връзка с братята Каравелови, по начин, който днес не е мислим. Дядо ми останал пълен сирак през едно от българските въстания против турците. Отишли двамата братя Петко и Любен Каравелови и заявили на местния свещеник, както ставало по онова време, че осиновяват дядо ми. Именно това по днешно право не би могло да стане, двама братя да осиновят едно дете. Дядо ми е отрасъл отчасти при Петър, отчасти при Любен, но не знам кога в кой ред, което е впрочем и без всякакво значение. Значи братята Каравелови му бяха не само чичовци, а и го бяха осиновили.

След Освобождението дядо ми Стойчо става военен ”фелдшер”. По онова време в България е нямало още медицински факултет и медиците са били или лекари, завършили в чужбина, или ”фелдшери”. Като такъв той е практикувал първо в Карлово, после в Пловдив. Хората го наричаха кой ”докторе” кой ”господин фелдшер”, кой господин Камбанов; във всеки случай чакалнята му беше винаги пълна, още повече че хората знаеха, че на бедните пари не взима.

Милата ми баба Ана добре познавах, но не мога да кажа, че знам много за нея, освен че е била – за онова време важно – "заможна" дъщеря на българин от Румъния – "влашка" българка, израсла в свобода.

Те имаха четири деца: синът Любен Камбанов, който стана отличен правист и завърши кариерата си като юрисконсулт на пловдивската община, докато след 9 септември комунистите го уволниха без друга причина, освен че не ги обичаше.

На второ място идваше първата дъщеря Величка. Признавам, че не знам много за нея. Не знам къде и как се беше запознала с Иванов, репетитор на хора в операта на Софийския Народен театър. Имаха само едно дете, Иван Иванов. Прекрасно културно момче, деен в американската организация на Християнска младеж, която поддържаше младежки лагери като ”Чайка” на Черно море. Братовчед ми Иван имаше доста голямо влияние върху мене, защото получавах от него книги по психология, психопатология, психоанализата на Фройд и други, и когато му ги връщах обичаше да ме разпитва, за да провери какво-как съм разбрал. Братовчед ми Иван – или ”Ванеско”,както го наричаха – загина като млад лекар пред входа на университетската болница при едно от първите американски въздушни нападения. Каква превратна съдба: малко левичар – но левичар в смисъл ”американски либерал” – загина от американски бомби срещу България, съюзник на Хитлер, когото Ванеско не обичаше... След тази внезапна смърт на единственото им любимо дете, леля ми Величка беше съсипана до непознаваемост.

На трето място идваше втората дъщеря Цветанка, майка ми, на която ще се върна по-долу.

На четвърто място идваше третата дъщеря – Тонка. Тя се омъжи за един агроном – Илиев. Един дълбоко религиозен от не многото католици в България. Той има големи заслуги за българското земеделие; почина неочаквано, доста млад, прегазен от автомобил, дължимо на това, че беше почти сляп от дългогодишна очна болест. Имаха две деца: братовчедка ми Катя, на която майка ми беше кръстница, на която дължа да ме снабдява и до днес с български книги, женена, но бездетна; и син Божидар, дългогодишен специалист на българската компютърна промишленост. Живял доста дълги години като един от тези българи, които бяха пратени в Индия, за да ги учат по компютрите, която Индия след това тъй успешно разви в световен мащаб. Божидар и жена му, която не познавах, имат няколко деца, които познавам само по телефона или имейлс (Божидар, противно на мене ”не е по писането”). Един от синовете, който впрочем е собственик на старата къща на дядо им на улица Гурко, и той ”по компютрите”, работи и живее в Холандия и идва в България само от време навреме във ваканциите. Друг син е в София.

Тази по-голяма фамилия на Божидар е тази, която една от дъщерите ми, политоложка, която посещава на няколко пъти по работа България след прелома, й служи за пример на едно и след 45 години комунизъм запазено българско семейство. Единна, сърцата фамилия, всички честни и почтени. Книгата, която дъщеря ми публикува за България в 2002 г. е посветена на ”Катя и Божидар”. На края на въведението дъщеря ми пише: дължа благодарност на хората, които дадоха дом на мене и малката ми дъщеря през седмиците на престоя в София: Катя, Божидар, Петка и Маринела, Петър и Косю. Да живея всред тях, ми позволи да опозная тази България, която остава чужда на туристи и учени, които отсядат в хотели, пансиони и университетски жилища. С това не мисля само за човешката и дълбоко сърцата България, а и за този поглед отвътре от перспективата на там живеещите и работещите хора.

Че след 45 години комунизъм съществуват още такива почтени хора е неоценимо щастие за България.

Родът на майка ми беше синоним за любов между родители и деца, между братя и сестри. Никой от тях не беше гризан от червеите на дарби и амбиции, макар че Петко Каравелов, беше четири пъти министър председател на възкръснала България, а брат му беше писателят Любен Каравелов. Когато ще дойда в автобиографията ми до рода Цанков, читателите ми ще констатират, как различни бяха там тези неща.

Майка ми има голямо значение в живота ми не само като любима майка, а и като любима баба на дъщерите ми, които тя отгледа, когато се разделих с жена ми. Тя говореше с тях само на български, език който бързо научиха, както това става с децата, макар че и след смъртта й бързо забравиха.

Майка ми Цветанка, ”Цецето” Камбанова е родена в Карлово, но скоро след това са се преместили в Пловдив. Баща ми като седми поред в централния комитет на Социалдемократическата партия – тогава наречена ”широки социалисти” – избиран 14 години поред (1913-27 г.) за депутат в Пловдив. Добре познат с гореспоменатия музикант Иванов от Народната опера, среща в Народния театър него и жена му Величка и една от неомъжените сестри Цветанка, на късо посещение от Пловдив при сестра си в София. Баща ми, млад 30-годишен депутат, хвърля веднага око на 18-годишната красавица Цветанка. Скоро след това я посещава в Пловдив. Много повече не знам; майка ми само казваше: Абе сине, аз 18 годишна, след първото посещение в София в операта започнах да мечтая да живея в София, а ето че един български народен представител ме пита един ден искам ли да стана негова жена. Можеш ли да си представиш?!

Като поискал ръката на дъщеря му от Стойчо Камбанов, този го запитал, колко печели, което баща ми отговорил; спестил ли е нещо за в случай и за стари години, на което баща ми отговорил със смях: а, пари спестени за сега нямам, като ерген спестения не ми трябваха, но като се оженя, ще започна веднага да пестя.

Венчават се в Пловдив по време на влизането на България в Първата световна война, като баща ми казал на попа да бърза с обреда, че го чакало на следния ден важно заседание на Народното събрание. Девет месеца след това, през януари 1916 г., се ражда, посред войната, брат ми Милко. Четири години по-късно, две години след края на войната, през януари 1920 г., и аз.

5: РОДЪТ ЦАНКОВ (Първа част)

Дошъл до рода на баща ми, аз нямам намерение да пиша животописи. А по-скоро да разправя това, което мнозина не знаят, или неща, които даже противоречат на общоприетото мнение за фамилията.

Дядо ми Цало Цанков и жена му Цола са се преместили след женитбата и преди да им се родят деца от село Бреница, Врачанско, в тогава малкото дунавско пристанище Оряхово. Ако има нещо интересно за произхода им, аз във всеки случай не го зная. Те са това, което се нарича “нови хора” – неизвестни безименни хора, идващи от дълбините на народа от Северна България.

Дядо ми Цало беше дребен търговец, може да се каже спокойно – първоначално бакалин, който развил търговия със зърнени храни. Селяните, повечето от тях бедни, купували от него главно на вересия и плащали след жътвата дълговете си. Всичко вървяло за общо задоволство, стига жътвата да била добра. Веднъж обаче тя била толкова лоша, че много селяни не могли да върнат дълговете си – и дядо ми Цало фалирал. С много труд траял няколко години, докато успял отново да стъпи на краката си – изплащайки изцяло собствените си задължения, а опрощавайки много от вземанията на селяните, които не могли да платят.

Този фалит има голямо значение, понеже разделя фамилията на две части: първо-родените деца, синове Петър и Александър са отчасти израснали в сравнително охолство, следващите пет деца – повече или по-малко в немотия. Петър става търговец, но умира млад, оставайки деца. Александър успява с редките си дарби да впечатли Университета, който след завършено право в София го праща с държавна стипендия на специализация в Германия, без още да е решено като се върне коя професура в кой факултет да му дадат. Накрая старите професори вземат Соломоново решение като създават за него, дотогава несъществуваща, професура за политическа икономия, но като част на правния факултет, прекръстен после на държавноправен. И аз така започнах през 1939 г. следването си в общия държавноправен факултет, преди да се съсредоточа в правото. Тази постройка даде според мене отлични резултати. Българските прависти разбираха повече от стопанство, отколкото такива завършили много по-стари европейски университети, където правистите след това трябва да доучват, за да могат да четат един търговски баланс и разбират изобщо по-добре стопанската страна на правните въпроси.

Четири години по-младият син Асен, баща ми, понесъл пръв удара на фамилната съдба на фалиралия си баща. По онова време в Оряхово гимназия нямало, най-близката била в Русе. А Университет има само в София. Как да се изучат останалите три сина и две дъщери вън от къщи? Баща ми започнал да посещава гимназията в Русе, работейки като чирак в един “ресторант” след училището, където спял през нощта на една от голите маси на ресторанта. (Навярно това го направи, впрочем, в състояние целия си живот да заспива и спи при каквито и да е условия...). След успешна матура заминава за София, където започва да следва право, докато го изключат за “забранена политическа дейност” – като социалист. За да завърши, въпреки слабите си познания по френски език, заминава за Женева, защото в тази част на Швейцария се учи повече френско право, по-близо до българското. А в Швейцария по онова време е сравнително по-лесно да се преживее, защото – каква разлика от днес ! – живота е по-евтин, отколкото даже в Австрия. Деканът на Женевския университет му връчва дипломата с думите “Кажете на моите Софийски колеги, че Швейцария не отказа заради политиката образованието на един български младеж”. И баща ми се завръща в София, става адвокат и продължава политическата си дейност в социалистическата партия. След десетилетия научих тайната – кой е заплатил това му почти двегодишно следване в чужбина. Касаеше се за една частна банка, която му дава скромна стипендия при условия, че ще я държи в тайна, понеже е изключен от университета за забранена политическа дейност...

Това е първата глава на романа, която исках да ви разправя за социалния възход на тези деца на фалиралия Цало Цанков. Пет сина и две дъщери завършват ВСИЧКИ висше образование. Само една от дъщерите се омъжва рано за един чиновник на Народната банка, роди едно след друго две деца и не дойде да практикува това, което е учила в университета. Другата дъщеря става учителка и остава учителка и когато мъжът й взема висш пост в министерството на просветата. От общо петте сина само един, завършил също право, преминава в областта, където го влече сърцето му и става режисьор в Народния театър.

Всички значи помагат кой колкото може да се доучи следното братче или сестрица. Договори не се правят, книги не се водят; никой не връща на този, който му е помагал, а помага на свой ред на следния по-млад. Във фамилията Цанкови избягваха всяка друга форма на помощ, която можеше да прилича на просия, и пари на заем никой никому не даваше. Както бях споменал другаде, когато баща ми беше станал един заможен човек месечно идваха една вдовица и дъщеря й на един негов брат да си вземат “пенсията”; на въпроса ми защо (понеже те бяха много лекомислени с пари), баща ми ме смъмри: “имам морален дълг към починалия ми брат”.

Тези черти на фамилията Цанков не бяха може би единствени по рода си. Това беше положението в много семейства, единствен беше може би само обема, като се вземе пред вид, че се касаеше за пет деца от седем, след фалит на баща им, които чакаха да се изучат, и то не само в училище, не само в гимназия, а и да завършат Университет. Освен това рядък бе фактът, че нито едно дете не направи упрек към баща си, че е фалирал, или че някое дете показа завист към двамата първи сина, които бяха отрасли в сравнително охолство преди фалита на баща им. Когато гледам днешна България, която ме гнети с много нейни порядки, си мисля с гордост че поне едно остана – желанието за образование.

Ако нещо ще спаси днес България, две неща ще я спасят: че съществуват още морално запазени фамилии и че българската младеж продължава да се стреми към образование.

Фамилията Цанков (втора част)

Когато баща ми започна да дава големите приеми на рода в къщата на улица “Московска” (за която ви разправих), бях още дете, но въпреки това нещо ми направи силно впечатление и изостри любопитството ми.

Един от роднините, професор Цалко Цанков, шеф на музикалната академия, син на най-възрастния и най-рано починал брат – Петраки Цанков, ВИНАГИ отсъстваше. Децата му идваха, но с бащата нямахме никаква връзка: нито ни идваше, нито му ходихме на гости. Защо? Баща ми не беше злопаметен. Значи това идваше от страна на сина на Петраки. Но защо?

С брата на баща ми, режисьорът Хрисан Цанков, нещата стояха малко другояче. Посещавахме се, особено ние обичахме да им ходихме на гости, И те обаче не идваха на “приемите”. “Ровейки” в семейната история, постепенно забелязах, че те не ходеха и при Александър Цанков, в края на краищата най-възрастният останал жив брат, нито ходеха някъде, където можеха да го срещнат, като например в приемите у нас. Тука значи имаше сериозно “разминаване” (за да употребя днешния израз, който тогава не съществуваше) между братята Александър и Хрисан Цанкови. И тука се слагаше въпроса: Защо? Интересно е, че и в двата случая се касаеше за почти идентични причини, и че научих истината много по-късно от Стефан Попов, който се движеше в тези среди на музиката и театъра (през времето на случката с Хрисан даже се намираше случайно в Берлин) и обичаше да ми доверява неща, за които ще запазя тайната, ако е нужно. Тези два случая, из фамилната история, баща ми преди смъртта си ми впрочем потвърди.

И тука идвам до един политически въпрос, който е една от най-главните причини, не само да не критикувам фамилното им държане в това отношение, а да уважавам държавническите възгледи на Александър и Асен Цанков.

Двамата братя Александър и Асен не обичаха да ходатайстват и по принцип и отказваха да ходатайстват. Те държаха на принципа на социално издигане по собствени заслуги. И на едно общество, построено по лични способности и заслуги.

Александър с политическия му инстинкт, Асен с аналитичния му ум бяха уверени в гибелта, ако България се изгражда по принципа на примитивни роднински ходатайства. Разликата беше само тази, че чичо ми Александър беше министър- председател и после Председател на Народното събрание, докато баща ми Асен през това време не е “управлявал” (двамата са само почти еднакво дълго време народни представители). Значи по-често се случваше от Александър да бъде помолен и той да откаже ходатайство, но Асен винаги му даваше право, че така е постъпил.

С брат им Хрисан случаят е следният: След гладни години като ученик по театрална режисура в Москва, Хрисан след октомврийската революция се намира в Берлин точно по времето на управлението на Александър Цанков (юни 1923 -януари 1926). Отваря се място за аташе по пресата в българската легация в Берлин. Хрисан се кандидатира и помолва брат си Александър да ходатайства за него; Александър изтъква дарбите на Хрисан, но не може да скрие липсата на опит в пресата. И мечтата на Хрисан не се сбъдва; и то в един момент, когато по финансови причини би имал най-голяма нужда от такъв пост – Хрисан не му го никога прости! И започна да си внушава мита, че брат му Александър “не го цени и не го обича”, което е абсолютно невярно – по това, във връзка с дейността на Хрисан като режисьор в Народния театър, други път.

С племенника им Цалко Цанков случаят е подобен: Цалко беше вече професор в музикалната академия, но става дума кой да стане неин шеф (на помня на име “председател” или “директор”). И той се кандидатира за този пост и помолва чичо си Александър да ходатайства за него. Александър отговаря в смисъл, че има шансове да получи поста благодарение на собствените си способности и заслуги. Точна така и става, макар малко по-късно – професор Цалко Цанков стана шеф на Музикалната академия, но не благодарение на ходатайство на Александър, и племенникът и в този случай не прости никога на чичо си!

И в двата случая баща ми Асен одобряваше държанието на Александър, но изглежда Хрисан не го научи и братското приятелство с баща ми остана неповредено, а Цалко изглежда го е някак си научил.

Но аз останах от този момент горд за държавническото и морално държание на двамата братя Александър и Асен Цанкови; от такова и днешна България би имала голяма полза – наместо толкова противното държание по принципите на фамилните мафии.

Впрочем съдбата на професор Цалко Цанков е много странна: той беше оженен за немкиня, на име Карин, от не помня коя от балтийските страни. Цалко получи немско поданство към края на войната и семейството се изсели след войната, първо в Канада, после в Съединените щати, където живеят и до днес техни потомци на дъщеря им Валя.

Както ви споменах, драги читатели, фамилиите на моята майка и на моя баща бяха доста различни. При Камбановите от рода на братята Каравелови цареше и цари и до днес роднинска любов. При Цанковите, освен братски чувства между повечето от тях, имаше за съжаление и непростителни конфликти от неудовлетворени амбиции.

6: Политическо възпитание и образование

Когато се наложи да поема сам отговорността за възпитанието на нашите дъщери – близначки, купих три най-нови американски книги по възпитание и бях изненадан да констатирам колко модерно са ме възпитавали още по онова време моите родители и то – без дебели книги.

Първото правило на тези наръчници гласеше да не отговарям веднага на въпросите, които децата ми задават, а да чакам да ми повторят въпроса, с което ми сигнализират, че е дошло времето на истинския им интерес към зададения проблем. Да не отговарям веднага, но да не закъснея с отговора, гласеше поуката. Веднага се сетих как в моето детинство баща ми и майка ми първо се отвеждаха, че нямали време в момента, но да се завърна при случай по въпроса. Или първо получавах, особено от баща ми, отговор да питам учителите ми, че науките били толкова напреднали от негово време, че даскалите ти ще знаят по-добре от мене как се гледа днес на тези неща. Това често беше и вярно по въпроси, за които баща ми нямаше много интерес и знания (като например физика и химия); но не беше вярно по обществените въпроси. Въпреки това, аз съм благодарен, че така отраснах в хармония с училището, наместо да влизам в ненужни конфликти между семейство и училище, защото родителите казват на детето едно, а учителите – друго. Тази хармония с преподавателите ми остана за цял живот и беше в мой интерес и в моя полза.

Но затова пък баща ми и чичо ми ”Снади” (Александър Цанков за другите) отрано ми станаха учители по ”гражданско учение”. Когато чичо ми Александър ”падна от власт” със ”Сговора” и дойде ”Блока” да управлява България (от юли 1931 г.), имаше повече свободно време и въведе неделята подир обед като ”ден на фамилията”. Баща ми от своя страна беше напуснал социалдемократическата партия (широките социалисти) през 1927 г. и след известен ”флирт” с ”кръжока Звено”, започна да се сближава и политически с брат си Александър и постепенно създаващото от него ”Народно социално движение”. Към него баща ми се присъедини няколко дена преди военния преврат на 19 май 1934 г., когато всички партии бяха забранени. Кой когато и да идваше, аз във всеки случай държах да не изпусна ни една от тези срещи. Първо се взимаше кафе или чай със сладки, след което жените и дъщерите обикновено се отделяха. Към възрастните мъже се присъединяваха и някои млади, но аз присъствах винаги, макар че бях най-младият. Другите започваха да ”бистрят политика”, а аз бях най-внимателен слушател. (Впрочем някои жени, особено сестри на политиците Александър и Асен, все социалистки по убеждение, понякога оставаха и за ”политическата част”).

Казах че бистриха политика, по-точно е да кажа бистриха общите политически въпроси, далече от партийните, да не кажа партизанските, които изобщо не се засягаха много в този кръг. И точно това беше толкова полезно, приятно и интересно за мене в тази ми възраст в прогимназията – от 11 години нагоре. Това беше едно незаменимо ”политическо възпитание и образование”.

Мога да ви дам много примери, но ми идват наум особено три въпроса, които ни занимаваха с години. Защото говоря не само за времето на тези срещи в дома на Александър Цанков в неделя подир обед след 1931 г., а и за времето след това, включително при многото мои разговори с баща ми в Кицбюел след втората световна война и безкрайните разговори в Париж още по-късно, когато заедно гладувахме там в началото на 1950-тях години и имахме повече свободно време, отколкото ни беше приятно.

Настроението при чичо ми беше винаги много сериозно. Александър Цанков беше един много сериозен, загрижен, даже тъжен човек. Вижте портретите му на кориците на неговите Мемоари. Тъй като аз го помня от времето, след като беше станал министър-председател, не знам, какъв е бил преди това. Казвали са ми сестрите му, които го обичаха, че като младеж е бил по-весел. Но не и сега, след управлението му, изпълнено с борби, при които беше текла и кръв, и след като беше изтърпял в продължение на 2 и половина години враждебното отношение на държавния глава цар Борис ІІІ, чийто министър-председател беше. До деня, в който се простих с чичо ми Санди през 1946 година в Бад Гащайн, не си спомням да съм го видял весел ни един път (за разлика, впрочем, от баща ми, който обичаше много да се смее).

Трябва да отбележа, че на тези срещи много рядко се говореше за земеделската партия (”дружбашите”), макар че Александър Цанков беше влязъл в политиката чрез военен преврат срещу режима на техния водач Стамболийски. Истинските противници и на чичо ми Александър и на баща ми Асен бяха главно комунистите. Асен стана противник на комунистите само няколко седмици след октомврийската революция ”поради зверщините им” и въобще поради изневярата им към идеята на хуманния социализъм. Александър се отказа от марксизма след специализацията в чужбина, защото дойде до заключението, че икономическото им верую е пагубно за обществото. По-късно и двамата братя се обърнаха решително срещу българските комунисти, защото последните следваха сляпо заповедите от Москва. Баща ми беше ми казвал многократно: ”Няма нищо по-лесно от това, да познаеш комунистите. Първо, те вечно лъжат, защото лъжата в полза на комунизма била позволена. Второ, те не служат на България, а на Москва и трето, те не искат населението да живее по-добре, те предпочитат населението да е по-зле, освен ако се касае до мярка, която увеличава тяхното влияние; инак мизерията на масите щяла да докара по-бързо комунизма.”

Първият обществен проблем, който занимаваше този кръг в неделите следобед от 1931 година нататък, поне така съм го запомнил, беше този за корупцията. България беше горда до времето преди Стамболийски да бъде призната от Европа като най-честната страна на Балканите. А самият Александър Цанков имаше и – с право, реноме на абсолютна безкористност. Той имаше много врагове: комунисти и леви земеделци, но аз не знам някой да е казал, че е бил непочтен или корумпиран човек.

Александър Цанков се интересуваше живо от морала на хората, които поставяше на важни партийни и държавни постове. Той се питаше за всекиго: дали е честен, да не пие и да не бие жена си; за което често другите го закачаха и отговаряха, че най-важно е да си вършел добре работата. Даже и баща ми имаше по въпроса понякога малки разминавания с брат си Александър, защото баща ми нито пиеше, нито биеше майка ми, но по-рядко си задаваше тези въпроси като много важни, когато преценяваше политически другите хора.

Александър Цанков беше роден за партиен водач. Той имаше феноменална памет за хората и имената им, а жена му – стринка ми Мара помнеше винаги кой къде и на коя дата е роден. В едно време, когато не съществуваше компютърът, това беше неоценимо богатство за един партиен водач. Когато срещнеше човек, Александър Цанков никога не се колебаеше как му беше името; качество, което баща ми нямаше в такава степен и да си призная ми липсваше и на мен цял живот.

Но да се върнем на въпроса за корупцията. След управлението на Александър Стамболийски, управление което бързо потъна в корупция и след управлението на Блока, наследил Цанков, въпросът за бъдещата корупция в България стана кошмар за братята Цанкови. Баща ми, Асен Цанков беше напуснал неговата социалдемократическа партия – чийто представител в Народното събрание бе в течение на 14 години, на края на 1927 г., на 44-годишна възраст, защото социалдемократическата партия беше намесена в корупция с близките до нея кооперации, а централния й комитет реши да прикрие тази корупция ”в интерес на партията”! С което баща ми, член на централния комитет, по никакъв начин не искаше да се съгласи. Можете да си представите при тези обстоятелства гнета на двамата братя пред идеята: ”България потъва постепенно в корупция”? Трябва да призная, че не си спомням да съм научил от тези им разговори какви билки са измислили против корупцията. Знам само, че ви дължа обяснението, че не се касаеше баш за същата корупция, за която говорим днес. Те бяха на мнението, че е лесно да се хване човек, че е крал, например, ако си е построил къща, която не може да бъде обяснена със законните му доходи. Те бяха изобщо на мнение, че хората се лесно делят на честни или нечестни, а има трудност само за една малка част помежду, където съществува неясност, дали се касае за почтен човек. Те бяха убедени, че корупцията трябва да се ”преборва от самото начало” (днес е модерен изразът ”нулева толерантност”). Нужно е да спомена типичното масово явление по онова време: чиновник взема рушвет, за да извади от дъното на чекмеджето един акт и го сложи най-отгоре – значи да свърши една работа бързо, наместо да я протака. Не ставаше дума за явления, за които се ”слави” днешна България, а по-скоро за ”бакшиш” за административна некоректност; както отдавна беше свикнала Румъния. Но братята Цанкови смятаха и с право, че с това явление – бакшиша за дребната некоректност започва цялото зло, ако не му се тури от началото и бързо край.

Ето от какво се тормозеха горките братя Александър и Асен Цанкови тогава. В днешна България те биха се другояче гнетели!

Една друга тема – за чуждите инвестиции, беше също интересна. Години по-късно разговаряхме много с баща ми на тази тема след като бях прочел обширни поверителни писмени изложения, разменени между двамата братя, които намерих в една ”папка” на баща ми в Париж към 1951 г..

България беше една бедна страна, каквато е и днес в сравнение с Запада. България имаше затова нужда, както има нужда и днес, от чужди капитали, които по-напреднали страни инвестират у нас. Защото имат повече пари, и повече know how. Всред българите имаше от отдавна една мнителност, дали нашите национални интереси не рискуват понякога вредни действия от страна на чужди инвеститори, ако липсва контрол. Текстовете на разменените писма между двамата братя бяха много интересни с това, колко сериозно, съвестно и подробно те разглеждаха въпроса, как да се помогне в бъдеще на чужди инвестиции в България, запазвайки умно интересите на страната. Колко жалко, че не запазих този текст, както толкова други в скитническия ми живот.

Въпросът за чуждите инвестиции ме води и до третата тема, която бих нарекъл ”изкуството да сключваш договори”. Него научих главно от баща ми като практикуващ юрист, макар че юристът по образование Александър прилагаше същите принципи и в политиката. Основната идея на това изкуство е, че истината е по-силна от лъжата. Александър Цанков беше създал в политическия си живот три партии главно с две оръжия: той беше добър оратор и никога не говореше различно на разните хора, а винаги същото, което смяташе за истината. (противно на шампиона на многоезичие в нашата история цар Фердинанд, който пътуваше от европейска столица в европейска столица, разправяше различно, а канцелариите сравняваха, констатираха противоречия и бързо решиха с право, че той е чисто и просто роден лъжец, който си наивно представлява, че е заблудил всички. (Знаеш ли, Здравко, само глупците и родените лъжци си представляват, че можеш да разправяш по същия въпрос различно на различни хора, а те рано или късно да не го научат, казваше чичо ми Александър.) Значи истината не е само по-морална, истината е и по-ефикасна от лъжата.

Подобни са нещата и когато хората сключват правни договори.

Не се труди да сключваш договори по начин да спечелиш делото, ако се дойде до съд, сине – казваше винаги баща ми. – Труди се да сключваш договори, които да няма нужда да стигат до съда.” За това е нужно, впрочем както и в политиката, особено във външната политика, да се слагаш винаги на мястото на другата страна и нейните оправдани интереси; и я убедиш, че предлагаш договор, който задоволява – транспарантно – взаимните интереси.

Благодарен съм на баща ми, че през време на юридическото ми образование най ми влияеше по въпроса за съчетавания на противоположни интереси и конфликт между равностойни принципи; но имах изглежда и късмета това да отговаря на характера ми, не знам дали той по тези въпроси ми беше вроден, или придобит. Във всеки случай успеха ми в юридическо отношение в 14-годишната ми работа в едно международно петролно дружество се дължеше на това, че правех много договори, но много рядко те бяха проверявани от съдилища. Един ден един висш съдия ми направи комплимента, обръщайки се към противната страна с думите щом като от толкова години за първи път срещам в съда този колега, може би това не говори зле за договорната му практика.

7: Моите приятели

В главата «Моите приятели» Здравко Цанков разказва за своите младежки приятелства и за съдбите на шестима свои приятели. Поради липса на място избрах за читателите на Диалог само един малък откъс. Целият текст може да прочетете на форума на Здравко Цанков www.tzankoff.eu в раздел «Автобиография».

В Софийската Първа мъжка гимназия имах от четвърти клас през 1933 г. трима еврейски съученици и един полуевреин. С единия от евреите, не знам защо, не бях приятел, не му помня и името; другите бяха Цадиков, Марков и Ангел Сребров. За да бъда точен, трябва веднага да поясня, че отначало изобщо не знаехме, че майката на Ангел Сребров е българка, а баща му бил роден Зилберщайн, който като се преселил в България се покръстил и променил името си на Сребров. Та трябва да ги разделя и опиша отделно, защото те бяха толкова различни, както могат да бъдат различни изобщо хора. Освен това другарувах от една страна с Цадиков и Марков, а от друга с Ангел Сребров, който изобщо не дружеше с другите двама.

Днес се говори за българския етничен модел и особено за липсата на антисемитизъм; тогава първо не познавахме и понятието и после не знаехме, дали съществува в България. Хитлер беше дошъл на 30 януари 1933 г. на власт в Германия и оттогава нататък трябваше да се занимаваме постепенно и в кресчендо с проблематиката, която стана една от най-болезнените на 20-тия век.

Цадиков

Цадиков, мисля че малкото му име беше Виктор, беше единствен син на госпожа Цадикова, която имаше магазин и работилница за женски корсети и други подобни неща. Беше най-добрата в София – и майка ми беше нейна вярна клиентка. Бащата на Цадиков беше музикант и диригент на еврейския хор.

Виктор – да го нарека така, ако си спомням правилно името му – беше много добър ученик и изобщо интелигентен младеж, с когото имах множество общи интереси. Главното ни занимание беше обаче да ходим заедно на кино: понеже и неговите родители като моите бяха много либерални по въпроса, дали даден филм ”е за нас” (за възрастта ни...); и понеже винаги ни даваха достатъчно ”джоб-параса” за всички филми , които желаехме да видим. От това време датира при мене страстта за филми и театрални пиеси като средство както за естетическо удоволствие, така и за познаване на света и човека.

Отначало посещавахме филми от всички страни, главно немски, американски, френски; постепенно и италиански, английски, шведски, унгарски и какви ли не още други (български филми по онова време май нямаше, във всеки случай не помня такива). Покрай съдържанието все по-важно ставаше в нашите очи при избора на филм, в този ред: режисьора, артистите, оператора – ред който ми остана валиден целия живот, и до ден днешен, след като заместих по здравословни причини кинофилма с игралния филм по телевизията.

Тука, при посещаване на филмите, започнаха триения с Виктор Цадиков по идеологични причини. Той виждаше във всички немски филми нещо враждебно – и тогава, когато това беше чисто негово предубеждение, и само в американските нещо дружелюбно и симпатично. За филмите от другите страни мнението му зависеше от това, дали участваха евреи или хора, които се бяха обявили антихитлеристи или филосемити. Днес, като знаем какво Хитлеристка Германия беше намислила срещу евреите и особено – какво направи с тях към края на войната, тези становища на Цадиков ни изглеждат абсолютно оправдано; но тогава, през 1933-34 година, значи в четвъртия и петия клас на гимназията, те ни караха да ги гледаме – и аз не правих изключение – като неоправдани.

Постепенно размените на мисли се стесни на само този въпрос и другаруването постепенно стана мъчно. Още повече че Цадиков изискваше от мене да взема безрезервно неговото еврейско становище. Той не можеше и не искаше да разбере, че 90% от българите имаха оправдани симпатии към Хитлеристка Германия, особено като ревизионистка велика сила, която да донесе и ревизия на омразния ни Ньойски мирен договор,.

Доколкото помня през 1935 година, на едно открито събрание в гимназията, тези въпроси бяха разисквани. Аз взех като избран представител на нашата паралелка думата и развих само една тема: че според мене истината за това, което става в Германия, още не е ясна; но че противниците на Хитлер правят една непростима грешка – от една страна да смятат, че Хитлер неизбежно ще падне в най-къс срок и от друга, да го осмиват и карикатурят, наместо да го взимат много-много сериозно – особено с неговите заплахи.

Фамилията Цадиков взе във всеки случай правилно решение. Баща му се изсели пръв в Ню Йорк, Виктор прескочи един клас в гимназията и можа да напусне България една година по-рано, вземайки матурата си още в 1938 наместо 1939 година и майка му ликвидира гешефта си и ги последва следната година, във всеки случай преди началото на Втората световна война. Майка ми присъства на прощалното тържество, което тя даде за софийските си клиенти.

При дадените условия връзка с Виктор вече нямах. Но научих от Ангел Сребров, за когото ще стане тука дума, че са продължили с успех в Америка: старият Цадиков в музиката и госпожа Цадикова – отваряйки магазин и работилница за корсети на добър адрес в Ню Йорк. Виктор е изглежда станал по-късно продавач на акции - един типичен за САЩ занаят.

1936 г.: Посещение в Берлин

Като видите това заглавие, драги читатели, мнозина от вас ще си рекат, че съм посетил Берлин за прочутата Олимпиада през 1936 година. Но поради пълната ми липса на интерес, още тогава на 16 годишна възраст, да гледам как други хора правят спорт за медали, причината беше съвсем друга и посещението ми стана през лятната ми ваканция преди началото на Олимпиадата.

Планът на баща ми беше: брат ми да следва политехника в Берлин, една от най-добрите в света по онова време, а аз да следвам по-късно прочутото Ecole du droit в Париж, защото българското право беше роднинско с френското, но не с немското. Понеже в гимназията учих френски, а немски с частни уроци, но недостатъчно, той предложи да прекарам лятната си учебна ваканция в Берлин, за да науча малко по-добре и немски.

Моят брат Милко, Бог да го прости, желаеше толкова горещо да започне ”цивилния” си живот – без омразната тогавашна черна униформа на държавните гимназии и остриганата глава, че прескочи един клас в гимназията – така разликата между нас стана от четири на пет години и той замина за Берлин за да следва политехника (която тогава впрочем не съществуваше в България) точно когато аз влязох в гимназията през 1934 г. Затова не се чудете, че четете малко за него в автобиографията ми: ние живяхме разделени, за мъка на майка ни – единия в София, другия в чужбина, първо той, после аз, почти непрекъснато цели 11 години от 1934 до 1945 г.; и двамата обикновено и не идвахме за университетските ваканции в София.

През 1936 г. брат ми имаше да взима първия голям изпит и уговорихме, че мога да го посетя, и да живея в същия студентски пансион, но без да разчитам инак на него, защото той щял да ”зубри ден и нощ” – което не беше съвсем вярно, защото нощем имаше често посещение на хубавата си приятелка...

Какво видях и преживях в Германия изобщо и в Берлин в особеност през лятото на 1936 година?

Понеже Хитлеристка Германия воюва срещу целия свят и загуби тази страшна война, историята бе написана първо изключително от победителите, и се покриваше само отчасти с истината. Така например през 1936 г. Хитлер не беше още решил, как да постигне целите си на ревизия на загубената Първа световна война – с политически, дипломатически и пропаганден натиск, но без война, или – при нужда – с война. Във всеки случай през 1936 г. той продължаваше тайно гигантското въоръжение на Германия, но настояваше пред света за миролюбието си – за която цел впрочем служеше и Олимпиадата. Вижте по въпроса описанието на единствената среща на чичо ми Александър Цанков с Хитлер в неговите мемоари, впрочем през есента на същата 1936 г., както и документа за тази им среща от немските архиви от външното им министерство тука >>.

Едно преимущество на един такъв политически режим в един такъв дисциплиниран народ като немския беше, че политиката даваше направления, които народа следваше. Както следваше и законите, защото беше на мнение, че законите съществуват, за да бъдат прилагани. През 1936 година паролата гласеше – мир. Аз днес знам, че това не беше всекидневието на немския народ през цялото време на националсоциализма, но тогава наблюдавах следното: не видях в месец и половина ни една оргия от хитлеристки знамена, както ги гледаме оттогава в филмите; помня че срещнах ЕДИН път един германец в светло-кафявата униформа на SA, впрочем заедно с приятелка в цивилно облекло и два-три пъти в кафенетата на Kurfürstendamm; черната униформа на SS не срещнах ни един път, не знаех изобщо че такива униформи носят, макар че след ликвидирането в 1934 г. на шефа на SA Röhm, организацията SS на Химлер и Хайдрих беше вдигащият се политически фактор в Германия.

Eвреи с тяхната “звезда” видях само няколко пъти по улиците (тогава не знаех, че им беше вече забранено да се движат свободно на много други места). В студентския пансион на брат ми, където отседнах, живееше и един полуевреин на име Ханс, с който се сприятелих – за полуевреи ограничения и забрани много не съществуваха и до края на войната). Ханс беше впрочем от тези, които не вярваха, че ”режимът” щял да се задържи още дълго и по политическо настроение беше истински ”полугерманец-полуевреин” – със смесени чувства за и против режима на Хитлер и националсоциалистическата му партия. Изобщо: хората често критикуваха партията или некои нейни хора и мерки, но рядко самия Хитлер. До края на войната, която прекарах няколко години по-късно в Берлин, имаше вица ”ако фюрера (Хитлер) знаеше това”, но това отговаряше и на общото настроение – хората наистина си представляваха, че Хитлер ”не знаел” това, което не им харесваше; което беше абсолютен мит, защото целият режим беше така организиран, че хора, държавни органи и партийни подотделения се боричкаха за влияние, но Хитлер беше винаги осведомен за абсолютно всичко – което практически означава, че го поне одобряваше, ако не ставаше даже по негова лична инициатива.

Общо казано, значи, виждах една картина, която нямаше нищо общо с тази, която гледаме за Хитлеристка Германия по филмите от 1945 г. насам. Затова пък днес знам, че тя беше в 1936 г. целево ”организирана”. На този свят в историята не съществува страна, чието минало на двете му диктатури – хитлеристката 1933-1945 и комунистическата в източна Германия 1945-1989, да е така добре проучена и документирана и да продължава да бъде анализирана, с цел такова нещо да не може да се повтори.

Пред прага на студентството и на войната. Първото ми гадже

В същата година, 1936, когато на 16-годишна възраст прекарах лятната си ваканция в Берлин, прекарах зимната на ски в Боровец, който тогава носеше, както навярно знаете, турското име Чам Курия. В същия пансион беше отседнала и Р.

...

Р. беше дъщеря на военен лекар, който минаваше нещо и за придворен лекар. В края на 30-тях години на миналия век в София в ”нашите среди” бъдещият съпруг не изискваше годеницата му да бъде девствена, както и до ден днешен в много страни по света; но беше за предпочитане, хората да смятат,... че е девствена. Без да обсъждаме помежду ни този въпрос (аз не бях впрочем нейният ”първи”, а само № 2), реших за тази ми първа връзка на ”свободна любов” да мълча в интереса на момичето, под риск приятели и познати, които се хвалят и с измислени ”подвизи”, да ме смятат за какъвто щат. Откакто напуснах България през 1942 г. този проблем на Запада вече не съществуваше, но ми остана навика, не аз, а жената да запази правото да реши, без задължение на обяснения, дали ще държи връзката й с мене в тайна, или не.

Един ден се запитах, дали всъщност ние се обичаме. Като забелязах като се срещнехме как лицата ни засияваха, си отговорих, че да. Веднъж по изключение тя ме укори, че не съм й бил казал никога „аз те обичам”. На което аз минах "дипломатически" на друга тема... Въпреки това, по-нататък ще ви разправя, как бяхме достатъчно "заедно", за да плануваме да следваме и живеем заедно в Париж; на което Хитлер и Сталин ни попречиха; и как Р. трагично млада загина.

Седмият и осмият клас в гимназията минаха като на сън. Въпреки че особено седмият клас беше нещо беден със събития и проблеми. А положението в България беше задоволително.

Оставаха само две години до края на гимназията, свързана със забрани. Омръзнало ми беше да ходя в черната гимназиална униформа и да ми стрижат косата. Омръзнало ми беше и да карам нашия ”Буик” само ”на черно”. Но да се бунтувам не ми беше по характера. По-скоро критикувах защо обществото ме кара да трябва да заобикалям забрани. Но само още две години – ще минат, си казвах както много други.

Приятелството ми с Р. ме правеше щастлив. И ни държеше хормоните в ред...

Планът за бъдеще се очерта конкретно. Понеже тя беше, както казах, вече в осми клас, беше решено и родителите й казаха ”дадено”, че тя ще замине към края на лятото за Париж, където ще се запише да следва история на изкуството – типично висше образование по онова време не само в България за една млада жена, която няма намерение да хваща занаят, за да се изхранва... Една година по-късно аз ще я последвам и ще вземем общо жилище (тази част от плана ни, разбира се, не подлежеше на родителско одобрение...). С баща ми беше уговорено, че френското право е това, което трябва да уча. Френската култура, особено френската литература, ме очароваше в българските преводи на двете ”Мозайки”, ”жълтата” и ”бялата”, в Париж ще доуча езика, за да чета оригиналите. Ако гаджето ми Р. ме чака там, няма да се крием. Това бяха крайно приятни перспективи.

Какво ставаше по това време в България и по света? През 1937 г., когато влязох в седми клас, наистина малко се случваше. Ще ви призная, че ще отворя книги, за да си припомня.

Когато искам да консултирам книги за онова време, отварям биографията на Стефан Груев за цар Борис ІІІ ”Корона от тръни”, която представлява и българска история за времето на неговото царуване (1918-1943 г.) и немската на Dr. Hans-Joachim HOPPE: Bulgarien – ”Hitlers eigenwilliger Verbündeter” (България – своенравният съюзник на Хитлер). Защото положението в България следваше разбиранията и желанията на цар Борис ІІІ, а тези в Европа започнаха да зависят от 1933 г. все повече и повече от разбиранията на Хитлер; що се отнася до света, българският хоризонт до там не стигаше.

Германия продължаваше да се въоръжава, но във външно политическо отношение за сега още мируваше. В България цар Борис управляваше от 1934 г. лично. България беше вътрешно мирна до заспиване. Но стопанското положение на България се подобряваше успоредно със стопанското въздигане на Германия. Германия плащаше добри цени на българските продукти за износ, особено земеделски, и българите се възползваха от това.

***

За разлика от 1937 г. 1938 г. беше пълна с важни събития, които водеха до още по-важната 1939 г. – в Европа, в България и постепенно и в моя личен живот.

На 22 януари станах 18-годишен и на същия ден си взех изпита на правокаране на кола. От този ден карах автомобил съгласно законите.

През март Хитлер анексира Австрия, в която беше роден. За другите това беше първият му истински международно насилствен акт, но австрийското население триумфално поздравяваше историческото събитие, с което Германия и Австрия нарушиха мирните договори, които им забраняваха обединението. Тъй като това представляваше ревизия на мирните договори след Първата световна война българското национално обществено мнение симпатизираше на станалото и ликуваше, мислейки че може и ние един ден да доживеем присъединяване на наши роднини – в Добруджа, в Македония, в Бяломорието.

Гаджето ми Р. към края на август замина за Париж. Както описах, мислехме за раздела от само една година, не знаейки, че от нея ще стане раздела завинаги.

Едва бях влязъл в осми клас, към края на септември Франция и Англия подписаха с Хитлер Мюнхенския договор, който задоволяваше немските териториални искания срещу Чехословакия относно Судетите. Хитлер декларира, че Германия нямала други териториални искания. Което беше неговата първа голяма международна лъжа.

В България цар Борис развиваше извънредно активна дейност. Министър- председател беше Кюсеиванов, който направи известни опити за сближение с Югославия и Гърция. Най-важният тогавашен дипломатически пост – този в Берлин, зае предания адютант на цар Борис – Първан Драганов (април 1938-септември 1942), който по-късно стана и български външен министър (12 юни-2 септември 1944 – значи до няколко дена преди 9 септември, на който комунистите взеха властта). Германия, Франция, Англия, Италия и Чехословакия се надпреварваха да дават заеми на България. Цар Борис посети Лондон, Париж, Берлин и Швейцария и се опитваше да посредничи във връзка със Судетската криза, докладвайки коректно на Германия. На 2 ноември 1938 г. българският пълномощен министър Драганов за първи път направи в Берлин официална изява за българските ревизионистични, включително териториални, искания. Кюсеиванов прецизира пред немския пълномощен министър Рюмелин на 20 ноември искането на България за Южна Добруджа.

През октомври беше убит Началникът на генералния щаб, генерал Пеев. Това беше първото важно политическо убийство преди това на генерал Луков през февруари 1942 г., шеф на ”легионерите” и бивш военен министър. И двете убийства останаха неизяснени. По обичая виновникът да се търси главно по максимата cui bono, ”кому помага”, за Пеев се предполагаше, че комунистите са го убили, а за Луков – комунистите или царя. Като последното смятам за безумно, защото това не беше никак в характера на цар Борис ІІІ. И при двете убийства се забелязваше обаче у него известна липса на интерес, убийците да бъдат хванати и наказани.

Списание Диалог продължава да публикува спомените на Здравко Цанков, но поради липса на място - с известни съкращения, одобрени от автора. Целият текст може да прочетете на http://www.tzankoff.eu/AvtoBi-0.html