1: Първи спомени

Беше чудесен пролетен ден. Или по-правилно ли e да кажа, че беше чудесен лeтен ден? Във всеки случай беше чудесен месец юни. Но наместо да играем на улицата, където му е мястото, нали, бяхме затворени в малкия вътрешен двор, който отдавна не ни стигаше за интересни игри, на мене и на единствения ми 4-години по-голям брат Милко, Бог да го прости. Още повече, че единствената възможност беше, да играем на футбол; но отидеше ли топката в съседния двор, врата помежду нямаше, затворът беше окончателен. Хич да не говоря за опасността от строшени стъкла на прозорци.

Време беше значи да се направи разузнаване на положението. Защо бяхме изобщо затворени във вътрешния двор, при забрана да излизане на улицата, когато поне тази сутрин досега не бяхме направили никаква беля, която заслужава такова сериозно наказание – още повече че родителите ни не бяха от толкова строгите?

Баща ми не беше като другите хора, да ходят сутрин рано на работа. Той ставаше рано, но работеше като адвокат в къщи; че беше по-това време в работната си стая – наречена и кабинет – не беше значи нищо особено. Беше напълно облечен, но наместо сако носеше както винаги, когато не чака чужди посетители, една кадифена дреха, която тогава наричахме ”пижама”. Забелязах само, че често взимаше телефона, въртеше напразно звънеца, викаше ”хало”, но явно не получаваше отговор. От друга страна това не беше за първи път, телефонът често не беше на ред. Изобщо, освен забраната да излезем на улицата, останалото изглеждаше значи сравнително нормално.

Аз реших да изляза от забранената порта на жилището ни, което се намираше на партера – на Софийската улица Неофит Рилски, на ъгъла с улица Цар Асен. В средата на кръстопътя видях две млади войничета, един млад офицер и помежду им една картечница – също както фигурите ми от олово, с които играехме на война в къщи, когато нямаше други по-миролюбиви нови играчки; но тези бяха много по-големи от играчките и хората бяха живи. Аз тръгнах към тях, но офицерът ми се нещо скара, което не разбрах, а войниците вдигнаха дулото на картечницата в моята посока, та докато схвана по-ясно сериозността на положението майка ми ме сграбчи и се намерих пак прибран в къщи. Картината трябва да е приличала на котка, която захапва нежно свое коте на врата, за да го отдалечи от опасността.

Какво стана след това не знам, защото помня само че настъпи скука, която трая дълги часове. Баща ми беше абсолютно спокоен, макар и замислен, майка ми беше явно обезпокоена. Не питаше баща ми, какво става, навярно защото знаеше, че той ще й го каже сам, ако му е възможно.Телефонът все още не вървеше. Чак след няколко часа офицерчето ни посети, даде любезно на баща ми някаква бумага и си отиде при картечницата, където всичко изглеждаше изведнъж спокойно, нормално и дружелюбно. (Че картечницата на кръстопътя пред нас не беше поставена там за наша слава, научих чак след десетилетия, когато прочетох подробности за организацията на станалото. Тя беше поставена чисто и просто стратегически в странична улица на дома на новия български министър председател Александър Цанков, моя чичо Санди).

Касаеше се за дена 9-вети юни 1923 година, деня на военния преврат срещу Александър Стамболийски. Баща ми като народен представител беше получил пропуск и ние напуснахме къщи и отидохме до близкия булевард Витошка № 59, където на ъгъла с улица Неофит Рилски живееше чичо ми Санди (Александър Цанков за другите хора) професор, с пълна брада както често носеха лекарите. Чичо ми за разлика от моя баща до тогава не беше политик. Той не беше в къщи, но пред входа имаше на пост двама войника в пълно въоръжение, други двама яздеха на кон по дължината на булевард Витошка, явно за да пазят къщата, а на далече се чуваха викове ”ура”, ”да живее армията”, ”да живее България”, ”да живее царят”. (Дали тези викове помня точно или ми ги бяха други разправили по-късно, не бих могъл да се закълна…)

Това беше, смятам, един рядък случай, когато историята позволяваше да датирам толкова точно първите ми спомени в живота – аз бях роден на края на януари, бях значи на три години и по-малко от пет месеца възраст. Така разбирате, драги читатели, защо наричам спомените си ”политически” – първото нещо което помня беше един военен преврат!

Днес знам, че баща ми, макар и незамесен в преврата, беше посетен предишния ден от брат си Александър, който му предал "отговорността" за фамилията му – леля ми Мара и двете ми братовчедки Милка, връстница на брат ми и Славчето – моя връстница, ”ако му се случи нещо” и, както пише чичо ми в спомените си, макар че баща ми не беше верующ, му казал ”да Ви пази Бог”. В същност, обаче, баща ми е знаел достатъчно, но не от пазещия тайната брат-съзаклятник, а от приказливия приятел и съпартиец в социалдемократите Димо Казасов, който беше замесен в преврата ”с двата крака”, за да стане министър на железниците. Защото ”без железници преврат се не прави”, а той беше и социалист и шеф на синдиката на железничарите. Та не се ли прочу с това, че беше намесен по подобен начин в трите преврата: на 9 юни 1923, на 19 май 1934 и на 9 септември 1944 г.! Но близостта на приятелството на Казасов с баща ми съществуваше само през 1923 г., когато и двамата бяха дейни социалдемократи, по-малко през 1934 г., когато Казасов беше преминал изцяло в кръжока ”Звено” и никак още преди 9 септември 1944 г., когато ”Звено” беше влязъл в ”Отечествения фронт”, където първата цигулка свиреше Компартията.

А защо смятам, че съм бил горд? Че баща ми беше адвокат и социалдемократически Народен представител знаех отдавна, но какво е точно това и че е нещо което ми позволява да се гордея, схванах също само постепенно по-късно. Но че чичо ми Санди пазеха изведнъж въоръжени войници и пеш и на коне, не от олово, а живи, за това нямах нужда от обяснения, за да разбера, че мога да съм много-много горд, както никой друг от улицата ни и всички съседни деца, с които съм играл до тогава в живота си.

Това важно чувство за превъзходност запазих години. За него заплатих скъпо и прескъпо четвърт век по-късно, но нека не прескачам в разказа си.

*

Що се отнася до срама, той последва двойно скоро след това. Един ден майка ми ”имаше пране”. Знаете ли, драги читатели, какво е ”синка”. Със синка се белееше по онова време бяло бельо. Майка ми ме прати да купя ”една синка”, която беше забравила да набави. Аз отидох до бакалницата, като си повтарях думата за да не забравя поръчката: сИнка, сЕнка, сеМка и пристигнал уверено поисках от старата стрина ”дайте ми една семка”. След съответен разпит, тя разбра, че не искам ”семки” от тиква, които тя също продаваше, даде ми една синка за прането и ми каза, е Здравко, както виждаш трябва още много хляб да ядеш и да се учиш за да научиш, разликата между семки и синка. Потънах от срам. И него влачих известно време в живота си, още повече че случая стана известен и се страхувах да не ми остана някой прякор като ”Здравко семката”. На стрината от бакалницата не се сърдех. Това, че с учене ще поумнея за да не рискувам да правя глупости, от които ще се срамувам, приех като нещо явно, за което няма нужда да се умува.

Понеже нещастията на този свет (подобно впрочем на щастията) идват често ”във вериги”, скоро ме сполетя ново нещастие. На ъгъла Неофит Рилски/булевард Витошка, където живееше чичо ми Санди, имаше файтони, днес бихме казали ”паркинг” на файтони. Какво по-естествено от това, да се присламча зад файтон, да седна на задната ос и като тръгне файтона, да се повозя безплатно, и което е по-важно, въпреки изричната забрана за такава некоректност, свързана и с известна опасност за мен. Колко пъти съм го правил не знам, но нещастието трябваше да ме сполети този път от най-неочакваната страна. Файтона взех в едната посока, но на следната пресечка той обърна посоката и премина на другата страна на широкия булевард Витошка пред къщата на чичо ми Санди. Понеже, както казах, нещастията не идват никога сами, един войник от караула пред чичо ми ме познал, обадил опасното положение на леля ми, тази се обадила по телефона на майка ми, и когато са върнах в къщи доволен от приключената забранена разходка на задната ос на файтона, майка ми ме посрещна на вратата с Как не те е срам, племенник на министър председателя и тъй нататък и тъй нататък, абе сине, ами не помисли ли и че можеш да паднеш и да се нараниш!

Това за опасността от нараняване беше наред, този укор разбирах и приемах, но това че трябва да ме е срам, че съм се возил така на файтона именно понеже съм племенник на Министър председател, да разбера това ми беше нужно по-дълго време. Защото това изискваше специален урок, който получих от майка си, на темата, че

колкото е по-виден един човек или някой от рода му, толкова по-примерно трябва да се държи по правилата, какво е позволено и какво не – това което възрастните наричат ”законите”.

**

Интересно е в моите първи спомени, че имах още два от този род, и двата свързани с историята и на България и на моята фамилия, които по тези причини можа точно да ”датирам”:

Вторият спомен си приличаше много на първия, с тази разлика, че войниците не ме заплашваха с картечницата, а друг млад офицер никога не ме гълча, ако не се прибирах на определения полицейски час, а ме увери, че те били тук нас да пазят; Този пост трая няколко седмици – касаеше се за т.н. ”Септемврийско въстание” от комунисти и леви земеделци през септември-октомври същата 1923 г. – аз бях значи на 3 години и към 9 месеца.

Третият спомен беше доста различен. Този път нямаше този военен пост на нашия кръстопът – поне не от началото. А изведнъж се чу силен взрив, въздуха разтрепери, баща ми го нямаше в къщи, за брат си не помня, бях сам с майка си. Скоро научихме, че имало атентат срещу катедралата Света неделя, баща ми се върна – ненаранен – и ни взе да посетим чичо ни Санди, който беше леко ранен на главата; но толкова кръв не бях виждал досега в живота си на човек, та бях отново много впечатлен и ми стана доста лошо... Чичо ми скоро ни напусна, за да отиде да го привържат в болница. Касаеше се значи за атентата пак от комунисти и леви земеделци на 16 април 1925 г. при който загинаха стотица хора, а аз бях на 5 години и нещо.

Признавам, че "политическите" ми преживелиците, и то такива тясно свързани с моята фамилия, ми бяха постепенно омръзнали. Гордостта ми беше избледняла, неприятностите оставаха.

Когато на 19 май 1934 г. – тогава бях 14 годишен – се извърши последния преврат, който преживях в родината (при отечествено-фронтовския на 9 септември 1944 г. живеех вече в чужбина) първата ми мисъл беше – с досада – аман, пак ли започва?

Спомням си, че няколко години ми се случваше, ако стана по-рано от другите и градът ми се струваше много тих, да погледна от прозореца дали няма военни караули – преврат и военно положение ми бяха останали в паметта нещо като – неприятно – всекидневие; макар че можех да разчитам на няколко дена ”специална училищна ваканция”...

Не знам, какво ме беше довело до това схващане, че това не са добри неща – във всеки случай на 14 години изглежда бях достигнал до понятието граждански мир – един важен урок по ”гражданско учение”, този отличен училищен предмет на моята младост. Навярно получен от разговори с баща и майка. Баща ми беше по теоретическата част. А майка ми разправяше за спомените на нейните роднини от рода на братята Каравелови, от борбите срещу турците от нейния кът - Карлово, Копривщица, Сопот. Подобни на "Под игото", на Вазов, което прочетох едно след друго без прекъсване –   доколкото си спомням три пъти.

Вижте и за преврата на 9.06.1923 г.   >>  и  >>;  За "Септемврийското въстание" 1923 г.  >> ; За Атентата срещу Света неделя 1925 г.  >> ;  За преврата на 19.05.1934 г.   >> ; За Димо Казасов   >>

Аз съм роден на 22 януари 1920 г. в София – в колко часа за съжаление никой не помнеше, та никога не можа да ми се направи точен хороскоп, за проверка дали е ”познал” сложния ми живот. Роден съм в къща на малката уличка Парчевич. Къщата отдавна не съществува, мисля и улицата стана жертва на първия градоустройствен план на София към средата на 1930-тях години.

По онова време обикновено ражданията не ставаха в болница, а бабуваше в къщи акушерка, нашата фамилна акушерка се наричаше баба Мария. Помня я когато напуснах България в 1942 г.; като много стара, но бодра жена, която идваше от време на време да посети и се порадва на децата, които е акуширала, станали възрастни хора. И да получи от баща ми дискретно един вид пенсия, защото държавни пенсии за професионална дейност през 1920-тях години, поне в нейния случай, не съществуваха.

”Родната” ми къща не мога да опиша освен като ”битова”: Дървена тараба потънала в бръшлян, градинка с много цветя, едноетажна къща, друго нищо не ми е останало в паметта. Живееха баба ми и дядо ми от бащината страна и още неженени деца. Но както в нашия случай понякога и вече оженения ми баща, майка ми и двете им деца, брат ми и аз. Фактът че баща ми беше адвокат от 12 години и Народен представител от 7 години, не беше пречка през онези времена да се живее още скромно. А майка ми, която се ожени на 18 годишна възраст, беше доволна ”да учи” от свекърва си, баба Цола Цанкова, ”която е отгледала толкова деца”, въпреки че беше доста ”серт” жена.

Чак две години след раждането ми се преместихме да живеем самостоятелно на близката улица Неофит Рилски, за която вече ви разказах.

Аз мъчно мога да изброя, на колко места съм живял в живота си. Само държавите бяха: България, Германия, Австрия, Франция, френско Мароко, пак Франция, Германия, значи седем. В България съм живял само в София, но затова пък – ако правилно броя – на пет адреса. Затова съучениците ми продължиха например в две гимназии: тези от Третата прогимназия отидоха предимно във Втора мъжка гимназия, много от тези от основното училище срещнах след това в Първа мъжка гимназия; и от всичките предишни училища – мнозина в Софийския университет Свети Климент Охридски.

Ако общо взето съм живял на много десетки адреси, между които три от четири през войната в Берлин след една бомбардировка изведнъж не съществуваха. Слава на Европейската поща – не мога да кажа че ми се е изгубило едно писмо или прекъснала връзката с един човек поради този ми живот. Макар че трябва да се признае, че и аз винаги се грижех, хората да научават новия ми адрес.

Мнозина са ме питали безброй пъти, защо баща ми не е купил или построил никога къща, та живеехме винаги под наем. Баща ми имаше специални идеи по въпроса. От една страна някои го закачаха, че като социалист е бил някакси против частната собственост на къщи. Той ме е обаче уверявал, че това не е вярно, а има две други причини, на което му вярвам: От една страна според неговите изчисления беше финансово много по-угодно да живеем под наем, а да пестим пари с които да купува, особено облигации (защото за акции баща ми нямаше достатъчно спекулативна жилка). Тези спестения бяха нужни "за старини", защото тогава държавни пенсии за него не съществуваха. От друга страна, понеже професионалните му доходи постоянно растяха, всяка къща в която живеехме под наем беше по-хубава, или по-голяма, или по модерна и удобна от предишната, особено за домакинята – майка ми.

Тя му ”уйдисваше на акъла” с честото местене, радвайки се да влезе в нова, изчистена, реновирана къща. Всичките други наоколо ни ”се чудиха на акъла им”.

Превратното е, какво стана с всички тези пари, които баща ми изработваше, пестеше и влагаше – винаги абсолютно легално – в български облигации в чужбина, главно в реномираната Лондонска турска банка на име Ottoman Bank. Баща ми не беше ”богат” човек; той беше обаче един отлично печелещ Софийски адвокат. (Че беше и 14 години Народен представител беше "в служба на отечеството", не извор на забогатяване). Погледнете сега съдбата му, и с това и съдбата на семейните спестявания, в тези исторически буйни времена.

В следствие на световната стопанска криза.

След Първата световна война България сключи с Гърция договор за размяна на население на доброволна база – предимно заможни гърци, живеещи в България, срещу предимно български бедняци, живеещи в Гърция. За това беше често нужна помощта на адвокати в страната на досегашното местожителство. Така баща ми стана адвокат на доста гърци.

При това беше позволено, български адвокати да работят за чужденци (не за българи) по ”американската система” адвокатът да носи съдебните разноски, а в случай на положителен резултат да получава по-високи хонорари; сключвайки съответно споразумение с гръцкия клиент; които споразумения обаче гръцката държава не признаваше, тъй че ако гръцкият клиент не спазваше сключеното споразумение, срещу него не можеше да се води процес в Гърция. (Впрочем, всички клиенти на баща ми останаха благодарни и спазиха коректно тези споразумения; както става често в живота освен най-богатия от тях, до днес помня името му – Антонелис, който се оказа безчестен българомразец, който не плати на баща ми с ехидна усмивка нито лев). Във всеки случай общо взето, баща ми приложи в течение на няколко години извънредно много труд, но финансово направи един скок на горе и осъмна един ден като почти богат човек.

Тези пари именно баща ми внесе в български облигации в Лондон, с което не само правеше една инвестиция на фамилните спестявания, а и подпомагаше българската държава, като и поверяваше спестенията си. През време на голямата световна стопанска криза тези облигации загубиха голяма част от стойността си. Когато правителството на ”Блока”, под водачеството на Никола Мушанов, на 15 март 1932 спря изобщо плащанията на българските външни дългове, стойността на тези облигации се доближи до нула. По тази точка може значи да се каже, че баща ми беше експроприиран първият път още преди комунистите – от ”Блока”.

След втората световна война.

Между 1932 и 1944 г. Баща ми продължи да трансферира спестявания в Лондон и ги влага все в български облигации, за да продължава ”да поддържал българската държава”. След 9 септември 1944 г. отечественофронтовското правителство – по чисто идеологични причини  – отчужди всички инвестиции на чужденци в България. В отговор английското правителство постави под секвестър взиманията на всички български поданици, между които и на баща ми, предавайки ги на т.н. Enemy property board (Управление на имотите на враждебни чужденци), който от своя страна обезщетяваше английски поданици, пострадали финансово от мерки на българското комунистическо правителство.

Като така, по този околен път, баща ми и нашето семейство беше изцяло експроприирано от българската комунистическа държава, въпреки че беше напуснало навреме страната преди идването на комунистите.

Баща ми беше значи експроприиран от българската държава два пъти в живота си – почти изцяло в 1932 и изцяло в 1944 г.

И сега да погледнем игрите на съдбата:

След 9 септември 1944 г. баща ми казваше не построих къща, сега поне да сме доволни, че не им я харизахме на комунягите. Нашата вярна дългогодишна слугиня, за която ще ви разправя интересни неща друг път, опита по собствена инициатива да спаси всички наши персийски килими; библиотеката на баща ми, поради богатството й на марксическа литература, беше предадена на Народната библиотека, където се намира и до днес под името ”Наследство Асен Цанков”; останалите мебели и т.н. бяха разграбени от тълпите след 9 септември, включително едно прекрасно пияно марка Steinway от кавказки орях, купено ново новеничко, което струваше едно състояние.

Баща ми ни беше внесъл много високи суми в лева в три спестовни книжки, на името на майка ни, на брат ми и на мене, които отечественофронтовския режим ”присвои”. Освен това на негово име, на брат ми и на мене по няколко килограма кюлчета злато, депонирани в отделни сейфове на Народната банка; Само практичният ми брат успя да си ги вземе от сейфа преди да напусне България на 7 септември 1944 г., с които можа да живее известно време в Париж, докато му се позволи да работи като строителен инженер; аз бях в Берлин, а баща ми не успя да вземе своите кюлчета, преди да напусне София на 6 септември – което имаше една хумористическа страна, поради което ви запазвам разказа за други път.

След края на Втората световна война през 1945 г. – всичко каквото имахме в чужбина,  Англия значи ни го взе за да обезщети експроприирите от комунистите английски поданици в България.

След прелома 1990 г., който баща ми и майка ми не доживяха, колелото на съдбата се отново превъртя: Ако бяхме оставили, както почти всички представители на българските пре-комунистически елити, недвижими имоти, щяхме да имаме, моят брат и аз, реституционни права. Съдби!

*

Съдби и неправди особено спрямо старите ми родители. Баща ми живя години в гнет Затова ли работих толкова много, пестих и поверявах всичко на българската държава, за да ме хранят на стари години синовете? Слава Богу през последните няколко години името му беше политически окончателно умито на Запада за да припечелва пари със собствения си труд публикувайки в чуждите радия БиБиСи, Свободна Европа и Гласът на Америка. А аз успях да се задигна за да дам на майка си последните години на живота й едно финансово охолство подобно на това ни в София.

През 1926 г. баща ми, след много труд като адвокат и малко късмет,  както споменах другаде се опаричи и прекарахме четири дълги летни ваканции в областта между Бавария, Австрия и Швейцария: аз, 4 години по-възрастният ми брат Милко и родителите ни. По близо два месеца отговаряща на учебните ваканции и тази на съдилищата.

На шест до девет годишна възраст този в истинската смисъл на думата нов за мене свят ми взе акъла. Още повече, че през четирите години ритмично следваше промяната – десет месеца София, два месеца ”Европа”, десет месеца София, два месеца ”Европа” – и така четири пъти натрапчивото принуждение, да сравнявам двата свята.

Всяка година се редуваха впечатленията, които и детето на тази възраст не забравя. Първо идваше границата между България и Югославия след Драгоман. Сръбската гранична полиция събираше паспортите, сравнявайки с настойчиво съмнение лицата и портретите им в паспортите и изчезваше като за винаги. Във всеки случай обаче поне за един час, оставайки ни впечатлението на началото на едно безправие; и детето като мене чувстваше, че съм без възможност да докажа кой съм – без всякакъв документ, разбира се и без разписка като доказателство, че паспортите ни са съществували, но взети. Излизането на перона беше абсолютно забранено и тази забрана имаше формата на въоръжени сръбски жандарми.

След около част – с тона, като че ли сме вече хванати в престъпление, бяхме извикани да донесем в една барака куфарите си за митнически преглед. Четири души за два месеца имаха доста парчета багаж; и аз с 6-тях си години трябваше да мъкна (носачи през тези 4 години рядко се намираха, защото хора като нас които преминаваха границата бяха малко). В бараката на митницата трябваше да отворим всички куфари, които бяха претърсени, както по-късно съм го гледал в гангстерски филми. И хоп обратно във влака, където след това ни се донасяха паспортите, получили един голям мръсен, размазан печат за благоволението, което ни се е показала чуждата власт да минем през страната й.

Първата голяма спирка беше в Белград. С мъка забелязвах някакси , че града е по-голям, по-малко беден, гарата малко по-чиста и баща ми и майка ми споменаваха тихичко, да не би да има чужди уши в купето, че Белград е столица на Югославия, която ни е победили в последната война, от което следват обидите от Драгоман насам.

Следните граници бяха винаги по-приятни; следните градове да не им се нарадваш. Будапеща, макар погледната само от влака, беше явно един градски бисер. А момичетата и младите жени, които виждах по перона на гарата идваха като че ли от филмово студио. Никога не бях виждал толкова хубавици например с тъмни коси и светло зелени очи. На чиито дрехи и чорапи червеното на рокличката отговаряше точно на червеното на чорапите и т.н. Нека читателите не ми се сърдят – някои наблюдения не датираха може би от първата година, когато бях 6-годишен, а от следните до 9 годишната ми възраст, когато имах повече око за красотата на гаджетата и модното им облекло. Това не променя обаче нищо на общата картина, която запомних. От още по-късно идват може би следните ми размишления: Унгария също беше загубила като част от Австро-Унгария от една страна последната война. Но от друга беше придобила за първи път след векове държавна национална самостоятелност – дали поради това хората в Унгария изглеждаха така някак си по-щастливи?

Вечерта пристигнахме във Виена, явно един град от един друг свят (въпреки че се казва, че Балканът започвал във Виена), където приспахме в един хотел, първия в живота ми. Висок, мисля пет етажен, бяхме настанени в стаи на най-горния етаж, от където се виждаше едно море от къщи, църкви, градини и асфалтирани улици. Които на другия ден инспектирах, защото в София асфалтирани улици в 1926 година не съществуваха.

По онова време, макар преди истинското царстване на автомобилизма, сутринта шума от улицата беше абсолютно различен от тази в София: шумът на автомобили, камиони, автобуси, трамваи и виенските файтони се сливаше в един нов вид непрекъснат общ шум, в който се влюбих и взех първото решение от това ми първо пътуване на Запада – искам да прекарам живота си в един истински голям град, където пулсира този вид живот с този ”шум на голeмия град”; който след това преживях първо във Берлин, и особено – след войната – в Париж.

На другия ден продължихме пътуването до курорта Бад Райхенхал, в германска Бавария, където щяхме да живеем близо два месеца. Особеното беше, че планинската природа ставаше все по-красива, скоро смениха парния локомотив на влака със електрически и гаричките по пътя ставаха все по-чисти и по-красиви, потънали в цветя, незамърсени от пушека. А влакът пътуваше точно по разписанието, окачено на стената на купето, за първи път от София насам.

В Бад Райхенхал на първата сутрин едно от най-младите момичета в кухнята дойде на работа с велосипед. Сякаш изплува от тишината, нищо не се чуваше: велосипедът не скърцаше, не вдигаше прах, улицата бе асфалтирана и гладка като стъкло. В този момент взех второто ми решение: искам или България да стане като Бад Райхенхал, или аз да отида да живея някъде, където всичко е чисто, хората говорят тихо и са любезни помежду си и най-главното: където ще мога да карам велосипед като на тази девойка, по асфалтирани улици без дупки и кал.

Можете да си представите, драги читатели, четири години по ред тези пътувания от София до Запада и два месеца по-късно обратно, без възможност да си дадете някакви други обяснения на случващото се, освен едното – че се касае за два различни свята. Чак десетилетия по-късно социологията въведе понятието ”културен шок”. Аз го преживявах четири години поред между 1926 и 1929 година, на 6 до 9 годишна възраст – Западноевропейския културен шок.

В София ме чакаха изпитания. Ние живеехме тогава в една от най-хубавите къщи на столицата на ъгъла на улица Московска № 37 и 11 Август, непосредствено до златните куполи на Александър Невски. В нея къща съм преживял много и ще се върна да ви го разправям. Но днес се ограничавам в следното: Аз исках да получа от баща ми подарък такъв велосипед като на младото момиче, което работеше в кухнята на хотела ни в Бад Райхенхал. Баща ми, който рядко ни отказваше нещо, отреза – по никакъв начин, Здравко. Докато пред нас няма подобна асфалтирана улица а не улица с дупки, пълни с кал през половината година и с прах, в другата половина, в които дупки ще си строшите крак или врата.

Изучването в подробностите на место даде следните резултати: от едната страна по улица Московска идваше къщата на д-р Ораховац, ще ви разправям по-късно в тези ми спомени за игрите със сина му Петър Ораховац – във всеки случай и пред нея къща нямаше и калдаръм. Чак мисля три къщи по-нататък живееше фамилията Груеви и пред нея улицата беше павирана. На въпроса ми, не лишен от завист, баща ми отговори (макар че беше като социалдемократ по-скоро републиканец) трябва да разбереш, сине, Павел Груев работи за царя, царят и чужди дипломати често го посещават, прилично е пред тяхната къща улицата да е павирана. Или да не искаш, царя да го посети и да си строши крака? Макар с голямо неудоволствие, трябваше да призная този аргумент. Ами от другата страна? На ъгъла на улица Московска и 11 август, от другата страна, беше къщата на банкера и политик Атанас Буров. И пред нея, но само пред нея, тази част на улица Московска беше също асфалтирана през времето, когато беше външен министър. Е тогава защо, татко? Там царят идва ли на чести посещения? Баща ми попадна в трудности. Обясни ми нещо, че Буров бил (по-рано) министър на външните работи, та получавал също посещения от чужди дипломати, но трябва да не звучеше достатъчно убедително; както съм писал другаде майка ми сигнализираше недовереност с особено ”сумтене”, което се бях научил да интерпретирам. Освен това на улица 11 август, на двадесетина метра от ъгъла, беше нунциатурата на папския нунции, тогава Монсеньоре Ронкали, който писа история на католическата църква като папа Иохан XXIII, който проведе двата църковни концили Ватикан І и ІІ. Баща ми не може да ми обясни защо и пред него няма павета. Аз трябваше значи да призная че съм бит по въпроса, че няма да получа велосипед, но убеден за правдата на този свят не бях. А и първите ми уроци срещу завистта, които родителите се опитаха да ми дадат – срещу хората, пред чиито къщи улиците са павирани та бих могъл да получа велосипед – не бяха особено успешни. Днес знам:

 Няма по-подтискащо състояние от това
човек да се срамува – в безсилие – за отечеството си.

(1)

Къщата на улица Московска № 37 на ъгъла на улица 11 Август беше една от най-хубавите къщи в София, построена към края на 19-тия или началото на 20-тия век. И на едно от най-хубавите места: непосредствено до черквата Александър Невски, с поглед към Светия синод и Външното министерство от дясната страна, и задната страна на Народното събрание и паметника на Царя освободител от лявата.

Собственост беше на вдовицата на македонеца Каблешков, която живееше след смъртта на мъжа си с децата във високия партер. Първият етаж, който по онова време се наричаше по френски ”красивият етаж” (la belle йtage), беше даден под наем на нас а в тавана имаше пространна зала за сушене на пране и няколко стаи за прислуга. Баща ми беше сключил, доколкото си спомням, петгодишен договор за годините 1926-1930, значи на моята 6 до 10 годишна възраст. След това г-жа Каблешкова построи на местото 5-етажна грозна кооперация, за да даде по един апартамент и за децата си.

Като погледна назад на живота си, признавам че това беше къщата, която в известни отношение беше най-хубавата, в която живяхме в София и където имах най-интересните спомени от детинството си.

Къщата имаше две стълби: предната само за ”нашия” етаж и задната която водеше до кухните и таванския етаж. ”Нашата” стълба беше в мрямор и гипсова щукатура. Тя водеше до една стая за гардероб на гости, от където си минаваше направо в два салона. Дядо ми по бащина линия, Цало Цанков, вече вдовец, идваше поне по един път на седмицата ”само за да се нарадвал на стълбата” и друса на колене нас внуците си, пеейки детски песни. Баща ми не знаеше какво да прави Абе старче, както му викаше, да имаше къщата асансьор, да идваш по два пъти на ден, ама така? Вярно е, че нашият семеен лекар беше препоръчал на баща ми да не му позволява чести посещения, че сърцето му не било за такива стълби. Като че ли на баща ми му някакси олекна, че дядо ни не почина на тези стълби от сърце, а от възпаление на ухо през онова време, което не познаваше пеницилин и антибиотика; на една възраст, когато можеше да се смята, че дните му са свършени по един естествен начин.

Както през целия си професионален живот, баща ми имаше там и адвокатския си кабинет, където работеше сам, без машинописка или секретар да му помагат. Освен по-късно за известно време един единствен студент стажант, негов племенник, син на починалия му най-възрастен брат Петър – спортиста Асенчо Цанков, когото много хора от онова време помнят като шампион на ски и на тенис. Способно е магарето, викаше баща ми, от много спорт не му остава време за правото, но иска не иска, аз ще го направя адвокат, дължа го на баща му.

Ако помислите, драги читатели, че тази къща, по архитектурата си направена за приеми, ще бъде и така употребявана, се лъжете. Родителите ми не бяха по приемане на гости. Освен само два пъти годишно, но които останаха затова скоро прочути в България. Между Нова година и Коледа се приемаше голямия род на баща ми, мъже, жени и по-възрастни деца, доколкото помня към 50 души – на прасета сукалчета (родът на майка ми живееше още във Пловдив, със изключение на една по-възрастна сестра). А около Великден се даваше прием на политическите приятели на баща ми, без жените, до стотина души – на овнета сукалчета. Ще речете, колко ли вино и ракия се е изпивало, но не. Баща ми страдаше от идиосинкразия към миризмата на алкохол и се поднасяше само бира; което не значи, че някои не успяваха да се напият и от бира...

Политически интересен беше разбира се ”партийния прием” около Великден, защото до към края на 1927 г. баща ми беше виден социалдемократ, член на централния комитет на партията, когато се кръстосаха два документа: от партията срещу баща ми, за ”противопартийно държание” и от баща ми срещу социалдемократическата партия, защото тя беше хваната намесена в корупцията на близките до партията кооперации. Баща ми беше за безмилостно разследване на корупцията, мнозинството на централния комитет за ”дипломатическо и дискретно” третиране ”в интерес на партията”. Което партията контрира с това, че го обвини че флиртувал със Сговора на брат си Александър Цанков. Което не беше вярно, защото баща ми флиртуваше през 1927 г. по-скоро с...кръжока Звено.

Знам че през 1927 и 1928 година ”партийния” прием на Московска 37 беше наблюдаван от храсталаците между къщата и Александър Невски от тогавашните агенти на тайната полиция – кой идва и колко време остава, дали посещението изглежда на такова или онакова. Докато баща ми се обадил на вътрешния министър и му казал абе я не правете държавата на смях, ако искате ще ви дам списък на всички ми гости и ще спестите и пари на данъкоплатеца. Но тайните служби на всички страни по света си приличат: те не могат да живеят без не стават за смях на хората.

Надали има важен политик около социалдемократите и Звено, които не съм виждал през поне една от тези 5 години у нас по Великден. И до ден днешен се сящам за някои имена или лица, макар че често обърквах кое лице към кое име принадлежи: с изключение на Димо Казасов, когото помня от детинство до 1942 г., когато напуснах България. Когото нарекох в моите дебати със Стефан Груев по Интернет за отношението между цар Борис и чичо ми професор Александър Цанков ”най-приятната политическа к_р_а, която съм познавал в живота си” – който започна със съзаклятниците на 9 юни 1923 г., минавайки през тези на 19 май 1934 г., и достигайки до 9-и септември 1944 г., когото съм срещал и във всяка премиера в Народния театър до 1942 г., със изключение, когато той без много колебания прие неочакваната покана на цар Борис да го прати като пълномощен министър в Белград.

За социологията на българската партийна действителност беше много интересно, как останалите шест члена на 7-членния централен комитет идваха най-редовно и точно, но напущаха един по един като първи, за да маркират ранга си спрямо баща ми, най-младия в централния комитет: Кръстьо Пастухов, Янко Сакъзов и другите четири, чиито имена съм забравил. Баща ми мълчеше по тези неща, но след като скъса със социалдемократическата партията казваше не искам да бъда повече в една партия, където хората не се третират по качества и заслуги а изключително по възрастта. Но прочутия Софийски зевзек Чернооков казваше не бе, Асене, те чисто и просто не искат обикновените партийни членове да забележат, че шефовете им могат де се напият и от бира. Понеже не ми е известно, кои минаваха за пияници, не знам дали това беше вярно или само една от многобройните шеги на Чернооков (заедно с чичо ми Тончо Цанков двамата най-прочути Софийски зевзеци – и любовчии – на онова време... Но Тончо Цанков не беше нито социалдемократ, нито Звенар, та трябва да го сложите мислено не в политическия прием, а в приема на рода).

 А Чернооков почина в лагера Белене. Както няколко други от нашите гости в ул. Московска, от разни партии, платиха с живота си факта, че не обичаха Компартията и не подвиха гръбнака си пред нея. През последното ми посещение в Париж късо преди смъртта му, баща ми изброи над десет души от тези наши редовни гости, станали жертва на комунистическата параноя. Жалко че не нотирах имената на всички, а запомних само веселия Георги Чернооков, патриарха на широките социалисти Кръстьо Пастухов и интересния запасен офицер Славейко Василев, министър в правителството на Иван Багрянов, който се самоуби на 9 септември на гарата Белене, за да не падне жив в ръцете на садистките си палачи.

*

През това време инак живота ми беше тоз на едно дете в първите години на основното училище. Особеното беше само, че баща ми ме заведе – сам без майка ми, първия ден в основното училище "Отец Паисий" при отличния роден педагог господин Христо Симов, предавайки ме с думите, че се надявал, че ще съм достатъчно добър и послушен ученик, за да няма нужда да посещава някога заради мене училище. Което излезе вярно. Баща ми и майка ми не стъпиха никога в едно училище. Баща ми по-късно ми обясни, че е следял дискретно как вървя в образованието ми, но не искал учителите да се чувстват под натиск поради качеството му на деен политик, депутат в Народното събрание. А аз трябвало да науча навреме, че не уча за татко и майка, а за мене си.

За първо отделение помня само две неща: както писах тука в началото на тази ми автобиография, едното защото бях горд, че учителят ни Симов ме похвали за един правилен отговор на зададен въпрос, който разбира се не помня, но другите не успяха да отговорят правилно, с думите е, защо нямаме повече такива ученици.

Другото нещо беше, че аз физически не бях много силен, и като се сборичквах със съученици, както му е редът между момчета, често щях да ям бой, ако други не ми се притичаха на помощ. Години по-късно се питах, дали се притичаха на помощ на сина на социалдемократа Асен Цанков, на племенника на националиста Александър Цанков, или по милост към физически слабоватия. Не го знам и до днес. Но най-вероятно е, че се касаеше чисто и просто до симпатиите между хора, за които днес се казва че химията помежду им е на ред.

Инак дена ми минаваше със обичайните детски игри: Със сина на съседа ни професор Ораховац, Петър Ораховац, където две дървета растяха едно от техния двор, едно от нашия, но върховете им се преплитаха и бяхме построили по една естрада от дъски, като в романа Робинзон Крузо. Странно е, че след като напуснахме тази къща това ни приятелство на съседи не продължи. Както писах на друго място научих от спомените на Сава Рясков, че в Съединените щати, където Петю направил отлична кариера като лекар, си купил много хубава къща близо до New York с много хубави дървета. Предполагам, че тези дървета са били важна причина, да купи именно тази къща – в спомен на бащиния си дом на улица Московска № 35 (вижте тука  >>).

Другия всекидневен приятел на игри беше моя пръв братовчед, бъдещия прочут Софийски зевзек Дачо Цанков, сина на по-горе споменатия зевзек Тончо Цанков, който живееше една улица по надалече на ъгъла на улиц "11 август" и "Врабча". Интересно, че и Петър Ораховац и Дачо Цанков бяха няколко години по-малки от мене, което не ме смущаваше нито най-малко. Тука му е може би мястото да спомена, че съм рядко играл през това време с четири години по-възрастния ми брат, който от тогава до смъртта си държеше някакси да запази дистанция със по-младия брат. Което първите години ме гнетеше, след което пренебрегнах това незряло в моите учи държание.

Един трети приятел, по-скоро обаче не на игри, а на задълбочени разговори, беше със слава Богу и до днес живия Софиянец д-р Андрей Букурещлиев, с когото бяхме съученици от първо отделение, но приятелството ни се по-скоро засили и интензивира през годините в гимназията, до когато, както ви разправих, промених няколко пъти адреса.

Един друг съсед мога да нарека истински ”исторически”, защото има голямо влияние върху мене, както и за България – Папския нунции монсеньоре Анжело Ронкали, бъдещия голям Папа Йоан ХХІІІ, който свика концилите Ватикан І и ІІ за да модернизира католическата църква, но почина между двата концили.

Ронкали живееше и работеше в двуетажната къщичка на нунциатурата на улица 11 август. Работната му стая се намираше в партера. Освен в студени зимни дни, по италиански, Ронкали седеше на отворен прозорец и гледаше хората, минаващи по улицата. Познаваше май мнозина. Във всеки случа винаги ме заприказваше, на добър български език с типичен италиански акцент: Добър ден Здравко, как си, какво правиш, как са майка ти и баща ти? Как върви училището? Браво, така трябва. Училището е нещо много важно в живота! Поздрави родителите си сърдечно от мене. Думите на Ронкали бяха винаги прости. Може би не само защото се обръщаше към дете. Но интересът му към хората биеше на учи, убедително и за едно дете и за възрастните. Това беше човек с харизма и човек излъчваш мъдрост и доброта. За мене той стана синоним на религиозността на Християнството както не бях имал – не знам защо – никога към православната църква. Може би затова без мъчнотии се съгласих дъщерите ми да бъдат кръстени като католички, каквато беше и майка им, Мюнхенка. Впрочем от интернационално прочутия православен българин Евгени Силянов, за когото говора с възторг в тази ми страница (вижте тука  >>).

В последните няколко часа на разговор по какво ли не с чичо ми Александър Цанков през последните дни на войната в април 1945 г. в австрийския Китцбюел той ми каза Здравко, аз не съм взел в политическия живот на България важно решение, без да се разговоря, ако беше в София, с мъдрия Ронкали. (папският нунций Ронкали, роден дипломат, убеди впрочем Ватикана за тези съглашения, които позволиха сватбата между православния цар Борис с италианската католичка Giovanna (Йоана), когато чичо ми Александър Цанков беше Председател на Народното събрание и се засягаха деликатни конституционни въпроси). На друго място в този форум изказвам предположения и за изиграната от него роля при конспиративното напущане на Александър Цанков на Австрия на път за Аржентина (вижте тука  >>).

Последният приятел, който живееше много близо с двете си много красиви сестри, мисля близначки, беше Стефан Консулов, племенник на професор Консулов; макар че и в този случай приятелството ни се интензивира по-късно, когато вече не живеех там – както и със последния ми жив съученик от първо отделение гореспоменатия Андрей Букурещлиев. Стефан Консулов беше последния, който ме посети в Хамбург и почина внезапно едва завърнал се в София от това пътуване на Запад в комунистическо време – дявол знае по какви съображения пътуване позволено му от Държавната сигурност. Дали тя не беше единствената да знае от лекарите, че той е смъртно болен от тумор в мозъка? Бог да го прости!

5: На улица Московска № 37  (2)

Като ви описвах мраморната стъбла, която водеше до нашия ”красив етаж” и приемите за род и политици, можете да помислите, че в живота ни там липсваше всекидневие. Ядец! Живот без всекидневие не съществува.

Къщата, построена към началото на 20-тия век, имаше текуща вода и електричество. Но цивилизацията се свършваше с това. Първо трябва да ви напомня, че София има един климат, който изисква отопление до една трета от годината. Отоплението идваше от красиви печки, облицовани в бели плочки, мисля че се наричаха ”кахли”. Във всяка стая, освен в кухнята. Гледали ли сте пиеси например от Чехов във натуралистични постановки, не може да не сте ги забелязали. Тези красиви печки имаха обаче желязна врата, през където трябваше да се слагат неуморно дървета, под нея чекмедже, от където дневно трябваше да се изнася пепелта. Всичко това изискваше всекидневно безброй ходово до мазата. Макар че имаше ”асансьор” между мазата ни и кухнята, която беше движена ”на ръка” с едно въже.

Никога няма да забравя романтиката на спалнята ми, където на определено време преди да си легна за спане, се запалваше печката за да се ”отвърнела” температурата на спалнята и бельото на леглото си изгуби влагата. Разбира се мрях от удоволствие да седна на ръба на кревата си и гледам червените и жълти пламъци да хвърлят игриви сенки по стените, като аз съзерцавам особено червената жар. Хайде Здравко, чедо, прекъсваше майка ми романтиката, трябва ли пак да ти напомня, че не е хубаво да се глада в огън. Причините за това да не се гледало в огън отдавна съм забравил – навярно това беше същото, както днес, когато моите внучки намират десетки причини, за да не искат още да лягат да спят и родителите им употребяват аргументи, които на децата не правят никакво впечатление.

И да бяха само печките! Топла вода също нямаше, имаше само два бойлера, единия в кухнята, единия в банята. И те искаха прясна храна от дървета, качени от мазата.

Представете си тогава този танц например сутрин, тази необходима организация: кога става баща ми, днес остава ли да работи в къщи или кога отива в съда. Кога отиваме ние децата, брат ми и аз, в различни училища. Кога да се затопли трапезарията. Кой кога му трябва закуска, може би различна, ако един е здрав а може би някой друг го ”дращи нещо гърлото”.

Банята също не беше без проблеми. Бойлера трябваше навреме да стопли и стаята-баня и водата за къпане. Обикновено се къпеше само един от всички нас, максимално двама на същия ден – и то не през зимата. Заключение: Този ”красив етаж” беше приятен за гледане, но затоплянето на стаите с толкова високи тавани през зимата беше пълен с проблеми.

Майка ми, по това време още под 30 годишна, беше от типа на неуморните, построена да се радва на живота въпреки всички тези усложнения. Тя имаше главнокомандването на целия дом плюс купуването и готвенето за пет души. Майка ми, баща ми, брат ми и аз, ще кажете четири, защо казвам пет? Защото имаше и

Мара Велишкова.

Мара беше ”пазарена” от родителите й от северна България на определения за това ден в месеца на един Софийски площад. Трябва да беше към 15 годишна. Баща ми казвал, че майка ми я била избрала навярно от най-грозните; във всеки случай обаче най-хилавата. Майка ми настоявала обаче за Мара, понеже ”имала най-много нужда от добри господари”. Баща ми се съгласил под две условия, че първо трябва да я прегледа и одобри домашния ни лекар, и че трябва да научи да чете и пише – защото Мара не беше ходила никога на училище и беше абсолютно неграмотна. Лекарят я намерил наред, но предупредил майка ми да й дава да се поохрани достатъчно бавно, защото внезапно преяждане можело да стане опасно за здравето й.

С това започна един живот на абсолютна вярност между нашата фамилия, особено майка ми и Мара, която веднага я обожаваше и ни остана вярна, не само докато напуснахме всички България, а и след това.

Мара научи много бързо да чете и пише. Пишеше само на родителите си, които самите не били грамотни, но имало кой да им чете писмата и селския писар, за да й отговорят – макар че това се случваше много рядко. Баща ми помолил майка ми, да се ослушва за цените за слугини, за да й увеличава навреме ”заплатата”, че не вярваше че Мара е от тези, която ще поиска сама увеличение. Мара пестеше и спести значителна ”зестра”, за да се омъжи през 1943 година.

Две неща ми са останали особено добре в паметта относно Мара – и двете във връзка с неграмотността й, преобразена в грамотност. Когато тя свърши ученето да чете и пише, баща ми я викна в кабинета си и в мое присъствие – навярно за де ми даде един политически урок – й каза нещо като Мара, от днес имаш достъп до всички книги в нашия дом – без да питаш. Разбира се можеш да ме питаш мене и господарката, какво мислим за една книга, дали е според нас за тебе, но не си длъжна да ни питаш. Имам само едно условие: като я прочетеш, искам да не се познава, както и при мене не се познава, дали съм чел една книга. Най-добре си мий ръцете преди това, за да не се получават жълти ъгли на страниците. И недей си плюнчи палеца преди да обръщаш страниците. Мара веднага обеща и никога нямаше нужда да се оплачем по въпроса.

След повече от десет години, бях към края на гимназията, един ден запитах Мара, кои книги от голямата ни библиотека са й най-харесали, та ги е и чела може би няколко пъти. Без да трябва да помисли и минута Мара отговори Господин Здравко, без съмнение: ”Под Игото” от Иван Вазов, досега четири пъти, ”Червеното и черното” от Стендал, и ”Мадам Бовари” от Флобер, досега по два пъти; и ми каза една четвърта книга, която не бях чел, та не съм я запомнил. На Под игото и Мадам Бовари съм така ревала! добави Мара. Има ли по-хубав пример за мощта на ценната литература от голeми писатели от тази Мара Велишкова, която беше дошла у нашия дом като неграмотно момиче от село, за да прецени не само българския Иван Вазов, а и Стендал и Флобер от далечна Франция!

Когато се завърнахме през втората година от лятната ваканция в Бад Райхенхал, аз влязох в първо отделение на основното училище и веднага се случи следното:

Щастлив от втора година виденото на Запада, аз нямах по-важно нещо от това да запитвам всеки съученик, с който се запознавах Ти къде беше на ваканция? С единствената цел, каквото и да ми се отговори, да започна аз да се хваля със Запада, също като че ли ми е станал – по моя заслуга – татковина.

Много естествено това беше докладвано на родители на тези деца и стигна до ушите и на моите родители. Не можех да се отърва от укори: баща ми, ”стар” социалист, ми зададе реторически въпроси Ами ти помисли ли, преди да питаш, дали този ти съученик е имал въобще възможност да отиде на ваканция? Ами ти, Здравко, да не си на мнение, че е ТВОЯ заслуга, че си бил на ваканция на Запада? Първият въпрос слагаше проблема за завист и проблема за такт. Трябва веднага да подчертая, че родителите ми от детска възраст ми даваха уроци и особено добри примери против тази всесилна българска черта – ЗАВИСТТА и се позволявам да твърда, че ме направиха навярно българина по света, най-добре изцерен от тази национална специалност. Що се отнася до качеството ТАКТ, не знам дали уроците им бяха по-слаби, или аз бях в това отношение по-слабо надарен ученик. Навярно аз бях виновен, защото майка ми беше родена в фамилия на хора с такт и беше олицетворение на това качество. Аз, обаче, чак след близо 20 години, научих, какво е такт и колко съм бил до тогава нетактичен. И си промених – на 25-годишна възраст – в това отношение характера, на една възраст, когато характера е обикновено вече утвърден – и непроменяем. Този комплекс е достатъчно важен, за да му отложа подробностите докато дойда до този момент в автобиографията ми – на края на Втората световна война.

Във всеки случай, на 7 годишна възраст, твърдя че станах от дете – човек: останах на мнение, че ИСТИНАТА е незаменимо благо и запазих това мнение и до ден днешен; Да казвам САМО истината – сиреч, да не лъжа – запазих, но бях принуден да прибавя и съзнанието, че не е лесно човек да казва винаги ЦЯЛАТА истина (помислете на предупрежденията на съдията да иска от свидетеля да каже само истината и цялата истина!). Мъчно нещо поне поради нуждата да бъда тактичен с хората.

Вярвайте ми, аз бях променен. Да крия – при нужда – неща, които ми са най-скъпи, това не е никак лесна работа за едно дете и даже за един млад човек.

*

За да не привърша тази глава само със сериозни неща, нека ви разправя нещо по-весело: как се сложи на практика демонстрацията на високите етични принципи във всекидневието на 7-годишния.

Един ден, на път към братовчед ми Дачо Цанков, завих от улица Московска по улица 11 август по дясната страна, там дето беше нунциатурата. И какво видях: между улицата и тротоара, там дето тече след дъжд вода, видях – и взех – едно стъклено ”топче”, и друго и друго и друго. Явно някой беше минал там, може би с каруца, например с чувал пълен с топчета, и дупка в чувала, и беше загубил, без да забележи, голяма част от съдържание. Знаете ли какво означава за едно 7-годишно момче да стане изведнъж богат с топчета? Какво да правя? Спрях и погледнах, дали се вижда някои. Улицата беше празна. Реших, че ако ме види мъдрият Ронкали, ще го питам, какво да правя. Нямаше го. Отидох до ъгъла, където живее братовчед ми, но не продължих, върнах се в къщи и скрих топчетата дълбоко в едно чекмедже в стаята ми. И никога не разправих никому, от къде имах за игра все толкова нови топчета. С които станах впрочем скоро майстор на ”18”.

И се успокоих, че нито съм откраднал, нито излъгал. Точка!

Когато в университета дойдох до този въпрос за ”намерени вещи”, бях потвърден в успокоителното заключение, че в случая надали съм имал задължение да ходя в полицията с топчетата...

Продължение   >>

Към началото на този принос
Към началото на Автобиографията
 Към началото на  Форума
Към довиждане